— Елена! — извика той прегракнал. — Сашо!
Хвърли се към вратата, забравил реда, и я разтвори рязко.
— Детето ми… Жена ми…
Не успя да влезе. Дон Мигуел и още един пазач го настигнаха и отведоха назад. А през отворената врата Дейвис чу лъжливото обяснение на сър Чарлз:
— Един луд… Не на всички нервите издържат тук…
Ала Дейвис беше уверен, че не е луд. И ново хрумване изплува в съзнанието му. Ако това наистина беше доктор Марио Булгаро, възкръснал по чудо като сина си, и Дейвис успееше да го спаси, то наградата му щеше да се окаже баснословна.
Той притвори очи, замаян от бъдещето, което го очакваше.
Само след минута тореадорът седна до него.
— Укротихме го. Една инжекция — и толкоз!
— Инжекция?
— Морфин! — усмихна се дон Мигуел. — Искаш ли?
Запитаният трепна. Неволно се отдръпна да се предпази от невидима опасност.
— Твоя работа! — махна с ръка испанецът. — Ама знай, много губиш. Най-сладкото…
После приближи ларингофона си до ухото му:
— Искаш ли да се измъкнеш оттук?
Дейвис го изгледа подозрително. Подпитваше ли го?
— Иначе… — добави дон Мигуел. — Цял живот — все тук… В тая гробница… Без морфин никой не би издържал…
Дейвис се усмихна.
— Е, какво? Да речем, че искам…
— Ако ми помогнеш, когато му дойде времето, ще те изведа горе, при хората. На белия свят. Да видя и аз синьо небе. Да вдъхна мирис на окосено сено… Да зърна една корида… Пък да мра…
Той го хвана за ръкава поривисто.
— Съгласен ли си?
Застрахователният агент не бързаше да поема рискове.
— Ако нямам друг избор…
Тореадорът снижи повече глас:
— Гледам те, не си случаен човек. Ще можеш ли и да ме отървеш от закона?
Нищо не му струваше да обещае. Сега, когато плановете му от мъгляви блянове даваха надежда да се превърнат в щастлива реалност, можеше да обещава всичко.
— Джентълменска дума!
Не свариха да се договорят повече. Но това засега стигаше. Вратата се отвори и отвътре излязоха майката и синът, и двамата с еднакво вирнати глави и еднакви гневни искри в очите. Изглежда, разговорът е бил неприятен. Дори във водата, за да запази приличния си вид, Костова бе успяла да си направи подходяща прибрана прическа.
Джек Елбери се подаде на вратата и го покани:
— Мистър Дейвис, заповядайте!
Следван от дон Мигуел, той влезе.
Насреща, зад тежкото бюро седеше сър Чарлз.
Седеше с такова царствено величие в огромното си кресло, същински трон, че посетителят, неволно усетил силата на волята му, едва сподави обзелото го желание, сякаш вродено у англичанина, да му се поклони като на крал. Липсваше му само златната корона.
— Извинете ме, мистър! — рече сър Чарлз.
И се обърна към подчинените си:
— При нейната упоритост нямам друг избор. Тази жена ми е нужна. Тя трябва да ни разкрие начина, по който да ограничим предизвиканата от нея панзоотия по калмарите.
Дейвис не беше сигурен дали тази заплаха не се отнасяше косвено и към него.
Джек и Мигуел кимнаха в знак на съгласие.
— Затова още сега, докато аз беседвам с мистър Дейвис, вие й дайте първата доза морфин! Нейната воля трябва да бъде сломена!
Морския Тарзан и Тореадора размениха бързи погледи, след което Джек Елбери излезе напред.
— Сър, аз отказвам да сторя това!
Главатарят го изгледа слисан от дързостта му.
— Стига гнусотии! — добави Джек. — Нали уж ги оставихме горе…
Сър Чарлз бе успял отново да се овладее.
— Вие ли ще ме съдите, мистър Елбери? Вулгарен убиец…
— Да! — избухна Джек. — Аз! Аз съм убиец, вярно е, но вие сте лош човек… А лош е този, който винаги се мисли за прав… По-гнусно от обикновеното убийство е да убиеш не тялото, а душата…
Сър Чарлз отново избухна:
— Дон Мигуел, веднага! Затворете тоя размирник в стаята му! И без морфин… Без морфин…
В същия миг, възползувал се от гнева му и успял да се примъкне незабелязан зад него, тореадорът стовари върху тила му дръжката на водолазния си нож. Водата притъпи замаха, затова ударът не се оказа смъртоносен. После се метна отгоре му и заедно с Морския Тарзан го овързаха здраво.
Шефът се съвзе скоро. Изгледа ги отдолу смразяващо с полуотвореното си синьо око. Но не каза нищо.
— Сър! — пристъпи напред испанецът. — Поставяме ви едно условие! — само с него не можа да премине на „ти“. — Да ни дадете шифъра на сейфа…
Сър Чарлз сви устни.
— С метежници не преговарям. За бунт дедите ми са бесили на реите.
— Трябва, сър! — засмя се тореадорът. — Иначе… Животът ви…
Доскорошният шеф, а сега беззащитен пленник, намери достатъчно самообладание да отговори: