— Смятах ви за най-достойните. Замислях да ви провъзглася за херцози. Когато и аз се коронясам. И двамата. А то… Види се, такава е ориста на кралете — да се обграждат с най-подлите…
Джек го прекъсна:
— Сър, чакаме — шифъра…
Макар и отдолу, вързан, в краката им, сър Чарлз го изгледа погнусен. Гласът му беше станал отново равен и спокоен. Синьото око се бе прикрило съвсем. И сега изпод клепача поглеждаше зеницата на другото, топлото око.
— Нека продължим беседата си за храбростта! Освен изброените от вас, мистър Елбери, има още една нейна разновидност — храброст по убеждение. Защото вярваш в нещо, в някаква цел…
И поклати глава.
— Вие и двамата няма да го проумеете. Не сте устроени така. Повече ще ме разберат доктор Булгаро, доктор Костова, та и синът й. Вие няма да схванете защо Мария Стюарт, когато е могла с едно отказване от короната да запази живота си, е отвърнала: „По-добре мъртва, но кралица!“ Да повторя ли и аз смисъла й? „По-добре мъртъв, отколкото да разкрия шифъра, да ви дам морфина и така да изгубя цялата си власт над тая паплач, над вас!“
В първия миг двамата заговорници се смутиха. Но само за миг. После дон Мигуел, по-малко чувствителен на обидата, отново заговори:
— Няма защо да ви убиваме, сър. Само ще ви оставим без морфин. По вашия пример. Накрая и вие като всеки от нас, когато почнете да полудявате без него, ще ни издадете и майчиното си мляко.
— Преди мен вие ще полудеете!
— Няма, сър! Докато вие отсъствувахте, аз успях да спестя някоя и друга ампулка. Ще стоим до вас, ще си впръскваме насладата, а вие ще ни гледате. И ще ревете като ранен бик, ще молите…
Наистина, все още не бяха го опознали. Не допускаха, че и неговата дързост се дължеше на увереността в своята предвидливост. Отдавна, в очакване на подобен опит, той носеше в запас, скрита в дрехата си, една от специалните дълбокоморски спринцовки с няколко приспособени за същите условия ампули. А с неуловими движения на китките вече бе успял да поразхлаби въжето, с което беше вързан, дотолкова, че да направи нужните за целта движения.
— Вие сте страхливец, дон Мигуел! — процеди през зъби сър Чарлз — Можехте да ме премахнете, а не посмяхте. Аз пък няма да се уплаша и ще ви премахна. Вас и мистър Елбери. Затова чуйте отсега какво наказание съм ви отредил. Ще ви лиша напълно от морфина. И без оръжие ще ви изгоня от Мериленд. А вие, ако имате въображение, представяйте си какво ви очаква после… Представяйте си…
А Девид Дейвис, макар и бездеен, ненужен засега, ликуваше. Размирието беше дошло, избухнало дори по-рано, отколкото го очакваше. Размирието щеше да му даде възможност да осъществи дръзките си планове.
И докато обърканите заговорници си шепнеха, обмисляйки новите ходове, той се измъкна от стаята.
25
Сашо се бе преобразил до неузнаваемост. Преживените тревоги, разтърсили цялото му същество, по чудо бяха прогонили доскорошното външно безразличие, сковаността и болезнената нерешителност. Единият удар бе разстроил душевната му устойчивост, другият я връщаше в строя. Преобразяваше го в едно преждевременно възмъжало, съобразително и предприемчиво момче. А може би за това допринесе и съвсем новата, напълно различна обстановка, подхождаща повече за фантастичен филм, отколкото за действителността.
Той не можа да се застои в стаята, където ги бяха отвели и оставили в очакване по-нататъшните нареждания на водача. Неудържимата любознателност не го оставяше да стои на едно място бездеен, а го караше да излезе, да обиколи удивителното селище. Да види всичко, да разбере всичко.
И той се измъкна навън. Коридорът се оказа безлюден. Едни от акванавтите спяха, замаяни от морфина, други се бяха отдали на обикновените си занимания. В Мерисити никой не стоеше без работа.
На минаване покрай кабинета на сър Чарлз, който вече наум си бе нарекъл „Тронната зала“, Сашо неволно чу няколко от разменените между бунтовниците думи. И решението му се роди начаса.
Той приближи предпазливо, заключи безшумно вратата и избърза при майка си.
— Веднага! — пошепна й той. — Да бягаме!
Ала тя се поколеба. Ако беше сама, нямаше да мисли много. Но така, с него, след като го бе намерила. Към нови опасности…
Синът й не я остави да размисля:
— А забрави ли заплахата му? Че ще ни накаже по-жестоко и от смъртта… Какво мисли да прави?
— И все пак… — тя вече се бе изправила, готова да го последва. Но все още здравият разум, предпазливостта правеха последните си опити.
— Или си решила друго? — Сашо я погледна изпитателно, с искрица на разочарование в очите. — Да му служиш…
При тоя поглед тя се реши.