Случайно или все по същия тайнствен усет?
Той, който винаги избягваше отдалеч тоя странен и опасен кристален обитател на дълбините, сега се носеше безстрашно насреща му, присвил отдалеч за изхвърляне като гигантски пружини двете си тентакули.
Булгаро го видя. И стисна зъби. Нека! Щом като не можа да ги спаси, по-добре да загине и той!
Ала Девид Дейвис не беше човекът, който губи тъй лесно самообладание. Убеден в безполезността на оръдията, той се реши на друга тактика. Грабна щурвала и насочи кораба право срещу нападащия циклоп. Ненапразно бе общувал с биолози, ненапразно бе смятан на времето за един от най-добрите подводничари.
С пълна сила се устремиха една срещу друга, с пренапрегнат бумтеж на водните си помпи две ракети: едната жива, другата — от кристал и метал.
Такъв беше замисълът на Дейвис — да удари като таран, на пълна скорост между очите, между сляпото и виждащото, в мозъка…
Ала Едноокия не се поддаде на тая уловка. В последния миг, извил фунията си надолу, той отскочи и прелетя над преминалата отдолу по-неповратлива подводница. И мигом я възседна, метна се отгоре и като гумена лавина, залепна с цялата си лигава мощ, разтърси я с неудържими тласъци, запремята я като играчка в десетте си ръце…
27
Разтревожен от неспиращите призиви за помощ от цилиндъра на момчето, а сега — и от попадналата в прегръдката на Едноокия подводница, акустикът скочи сам да съобщи на сър Чарлз за двете аварии, след като никой не отговаряше на телефонните му повиквания.
И в почуда се спря пред затворената врата. Но бързо съобрази, отключи и влезе. Тозчас пред него застана Джек Елбери, заслонил с едрата си снага вътрешността на стаята.
— Какво има?
— Бедствени сигнали — отвърна дежурният.
И ги описа подробно.
— Добре! — отсече Елбери. — А сега отново, в апаратната! Не ги изпускай!
Никой не биваше да види вързания шеф, преди да са разкрили шифъра на сейфа.
Той се прибра в стаята. Но — вече разколебан… Все пак, някой трябваше да помогне…
Както винаги, така и сега, се поддаде на първия порив. Нали търсеше преживявания? Ето му ги — и то какви!
А сър Чарлз можеше да почака. Той нямаше да проговори скоро. Бикоборецът беше достатъчен да го пази дотогава.
При това се бе привързал към момчето. Отскоро го познаваше и въпреки това… Имаше в него нещо обичливо, будещо съчувствие. И уважение. Едно възмъжало момче. Честно и благородно. Такъв, какъвто беше някога Джек Елбери…
И той излетя навън, награбил две по-мощни пушки и два хранителни резервоара. Знаеше — където е синът, там е и майката.
Пред пещерата се навъртаха пет-шест хищника. Другите се бяха спуснали да споделят плячката на Едноокия.
Помнеше думите на Дейвис, пилота на пленницата, който все това си повтаряше, като магия, дано си го внуши:
— На нищо не се учудвай!
И все пак Морския Тарзан, който не допускаше, че нещо в морето би му направило впечатление, направо изумя, когато видя първото светещо чудовище. Сякаш не обикновено, макар и колосално, живо мекотело, а — фантастично струпване на ноктилуки, строени по заповедта на незнаен морски повелител във формата на калмар. С пламтящи в преливащо синкаво сияние тяло, пипала и глава. И щракаща огнена човка. Ще речеш, намазани със същата смес, от която фосфоресцираха стрелките на часовника му.
Но понеже и преди идването на Дейвис бе свикнал да не се удивлява на нищо, така и сега след първото смайване, без никакво колебание той изпразни оръжието си в сриналата се насреща му огнена преспа.
После простреля втория, третия, четвъртия…
Петият не дочака смъртоносния заряд. Изглеждаше още здрав, затова и невидим в мрака, затова и по-пъргав. След като изхвърли няколко водни взрива от мантийната си фуния, той изчезна в бездната.
Елбери влетя в пещерата при отчаяните, останали без сили беглеци. Начаса подмени резервоарите им, загаси инфразвуковия предавател. Подкрепени от лекосмилаемата хранителна смес, майката и синът се ободриха скоро. Добиха сили да го последват.
И го последваха, наистина разочаровани от неуспеха, но безсъмнено признателни за избавлението си.
Би следвало Морския Тарзан да ги върне веднага в града. Но тогава безспорно щеше да се забави. При това забавяше помощта му на бедствуващата подводница можеше да се окаже безполезна.
Затова той поведе със себе си спасените пленници, тоя път като съюзници в предстоящата битка.
Двамата с доктор Костова, въоръжени с донесените от него тежки оръжия, откриха стрелбата отдалеч. Усетили отслабените от разстоянието ултразвукови удари, някои от чудовищата, начело с най-опитния, с Едноокия, предпочетоха да опразнят пътя на връхлетелите изневиделица врагове.