Така двамата противници се бориха дълго. И никой не отпускаше, и никой не отслабваше хватката си. Защото знаеше, че това ще бъде краят. При такава битка на живот и смърт.
Неусетно наближиха повърхността. Примамени от струйките кръв, които се точеха от телата им — от кита червена, от калмара синя — край тях свиваха спиралите си глутница акули, които отдавна бяха следвали кашалотите, завръщайки се с тях в родните простори.
Може би случайно, а може би след дълго премисляне или пък подсетен от някакъв отколешен наследствен спомен, архитевтисът успя да се добере с пипалото си до дихалото на кашалота и да прилепи петметровата си длан върху му, да го запуши напълно.
И когато двете сплетени туловища изскочиха на повърхността. Четириногия не можа да вдъхне. А дробовете му напираха за въздух, за живот. И той сякаш полудя. Замята се, заподскача над вълните, та дано така, при тия титанични плясъци, му се удаде да зашемети коварния си враг.
Напразно! Осъзнал, че това е единственият му изход за спасение, а може би затова, че нямаше друг избор, Едноокия се бе впил с цялата стръв на дивото си сърце, с последните останали в мускулите му сили, в това единствено уязвимо място. И притискаше — слял се, сраснал се с него.
И тогава, пред сигурната си гибел, когато губеше всяка надежда да се спаси, обхванат от ужас, Четириногия нададе призива си за помощ. Въздухът, останал неиздишван в дробовете и носните празнини, едва достигна, за да премине напред и назад през звукообразуващите органи.
Белязания, който ловуваше нейде в дълбините, го чу. Послушен на законите на рода си, той изостави лова и излетя нагоре, като пътем изготви плана си за бой. И тъй с устрема на излитането от бездната, като изстрелян връхлетя върху Едноокия, блъсна го с чело откъм невиждащото око. Отстъпи, нахвърли се повторно. И повторно стовари като гигантски чук четвъртитото си чело върху главата му… Трети… Четвърти път…
Едноокия не устоя. Зашеметен, напълно обезсилен, той отпусна смъртната хватка и отскочи, потъна надолу, проточил подире си синьото було на изтичащата кръв. Отстъпи, напусна сражението, за да умре на спокойствие в мрачната си бърлога.
Двамата победители не го последваха. Твърде голяма плячка беше за тях. Пък и нямаха повече сили за борба.
Отпуснаха се на вълните, задишаха учестено да проветрят дробовете си от насъбраните отрови.
Титаническият двубой беше завършил без победа. И щеше да продължи, но вече между потомците им, в бъдеще, додето съществуват двата вечно враждуващи рода.
29
С последни усилия, следван от ескорта на побеснелите за кръв акули, Морския Тарзан влетя в крепостта. Отпаднал. И не толкова от загубата на кръв, колкото от овладялата го неудържима жажда за морфин. Трябваше му морфин — да удави заговорилата съвест, да задуши нарастващото недоволство от всички и най-вече от себе си, да притъпи обзелите тялото му треперещи спазми, да успокои болката в разкъсания врат. И тая противна сухост в устата, въпреки обгръщащата го отвред вода, тоя влудяващ сърбеж. И убийствено главоболие…
Морфин! А после да става каквото ще…
В града царуваше трескава възбуда. Намръщени и гневни или разплакани и хленчещи, всеки според нрава си, акванавтите сновяха по коридорите или лежаха озлобени в креватите си, проклинаха себе си или се караха с другарите си.
Джек влезе в стаята, където бе оставил привидно обезвредения шеф, но сега препълнена с възбудена, надвикваща се тълпа от побеснели за поредната си доза наркомани.
Сред тях — единствен спокоен, високомерно усмихнат, макар и вързан на трона си, сър Чарлз. Успял да си направи незабелязано инжекцията, той можеше да ги изчаква още дълго време, ликуващ от надмощието, което пак бе придобил над тях.
Джек Елбери усети почти физически, като острие на свредел, вторачения поглед на стоманеносивото му око. Чу злобния въпрос, бог знае за кой ли път поставен:
— Ще ми се подчините ли, негодници?
Джек Елбери, разбутал гневно тълпата, се изправи над него.
— Кажете… Кажете шифъра… Нямам време…
Сър Чарлз изръмжа решително:
— Не разбирате ли, глупаци, че няма да го издам! Нали тогава вие тозчас ще ме зарежете? Не проумяхте ли най-сетне, че аз трябва да бъда пръв? Роден съм за това. И ще си остана пръв. Ако не — по-добре да ме няма…
— Кажете! — пристъпи заплашително Джек сред мътилката на изтичащата си кръв, подобна на кървав ореол. — Или…
— Отвържете ме! — изгледа го високомерно, макар и отдолу, макар и вързан, външно безсилен, сър Чарлз. — Тогава ще дам морфин всекиму, който дойде да ми целуне за прошка ръка… Като на крал…
Не довърши. Побеснял от обида, от потисканото досега чувство за унижено достойнство, от жажда за наркотик, от болка Джек скочи отгоре му и стисна с последни сили гърлото му.