— Шифъра…
Забравил бе, че тъй, при анаеробния им живот, не можеше да го удуши.
И го блъсна назад.
Сър Чарлз изфуча:
— Паплач! Който иска морфин, да целува ръката ми…
Морския Тарзан усещаше, че вече губи съзнание, пред очите му прелитаха, черни и червени петна, зловеща амалгама от кръв и задгробен мрак. Смъртта настъпваше. Щеше да види и нея… но преди това… Преди това…
Той измъкна ножа си и го заби в гърдите му.
Макар и смъртно ранен, сър Чарлз успя да извика:
— Щом няма да ме има мен… Да не остане нищо от делото ми… И от вас, недостойни…
И без да го видят, натисна с крак отдавна приготвеното за целта копче. Чу се изпращяването на късото съединение. Блесна искрата, която извади от строя ултразвуковата отбрана на Мерисити.
Тореадорът се хвърли върху съзаклятника си.
— Луд! Какво стори ти? А сега…
Спуснаха се и другите.
Ала преди да го докоснат, Морския Тарзан се отпусна безчувствен на пода.
Улисани в разправиите си, наплашени, разтреперани, освирепели за морфин, нещастниците се лутаха из подводния град, проклинайки живота и ориста си. Едни опитваха да поправят ултразвуковите оръдия, а други превъртаха в безсмислена треска шайбата на сейфа в луда надежда да налучкат нейния секрет.
Така не усетиха как покрай крепостта им почваха да се събират дълбокоморските чудовища. И вече уверили се в беззащитността на малките нахални натрапници, те обикаляха наоколо, заедно болни и здрави, лазеха по кристалните куполи и опитваха издръжливостта им с пипалата и стоманените си клюнове.
Някой от тях, по-находчив, успя да изкърти едната крепостна врата. И провря бързо светещото си пипало, което тозчас заопипва вътрешността. После се намъкна второ, трето… От другия вход проникнаха още няколко ненаситни исполински длани, които започнаха да ловят случайно попадналите им жертви и да ги измъкват навън, както езикът на хамелеона хваща кацналите наблизо мухи.
А сър Чарлз, още жив, шепнеше с все по-отпадащ глас:
— Умира… Последният… Истинският крал… Последният…
И със сетни сили, повече стон, отколкото думи, притихна:
— По-добре мъртъв, но крал…
За пръв път бе погледнал света с две очи: с едното, сивото — искрящо от омраза, от дива, неугасима злоба към всички, които му бяха попречили; с другото, тъмното, по-топлото — някак примирено, с човешка мъка, с човешко съжаление за незавършеното дело…
30
Съпровождана от шайка архитевтиси, които за щастие все не се решаваха да я нападнат, навярно успели вече да се уверят, че ултразвуковата й отбрана е отново в ред, подводницата достигна повърхността.
Беше нощ. Тиха лунна нощ, с черносиньо небе, осеяно със звезди и трепкаща върху притихналия океан лунна пътека сякаш рукнал от легналото на хоризонта светило, като из отвора на напалена пещ, поток от разтопен метал.
Наоколо, ту тук, ту там, плаваха като фосфорни айсберги бездушните желеподобни трупове на безброй калмари. А болните, но още живи чудовища ту потъваха в черната непрогледност, ту изплуваха, кръжеха още по-заплашително от здравите, така обгърнати в своите сияния, като, че ли в плащеници, изтъкани от лунните лъчи.
И поетично! И зловещо!
Измъчените бегълци не смееха да излязат извън кораба, защото не знаеха в кой миг някоя изхвърлена като ласо тентакула щеше да се лепне като мухоловка върху някого от тях и да го отмъкне в бездната. Подали бяха подводницата дотолкова, колкото антената на радиопредавателя им да излезе над водата, да ги свърже със света. И вече от няколко часа, застанала пред микрофона, Елена Костова опитваше да се свърже с някоя станция, за да иска помощ. И тъй като все не успяваше да получи отговор на своите настойчиви призиви, от време на време включваше и телеграфа на вълната за бедствие, да предаде сигнала Ес-О-Ес и координатите, където се намираха.
В това време Сашо беше заел пулта на ултразвуковата батарея, готов всеки момент, ако се наложи, да изпрати смъртоносния им заряд в тоя, който би дръзнал да нападне отново.
Лишен толкова дълго от морфин, доктор Марио Булгаро лежеше върху походното легло, още по-блед отпреди, разтърсван от несдържана треска, с главоболие, от което черепът му се пръскаше, с разширени като у безумец зеници, задъхан, с тяло, което болеше като пребито, готов всеки миг да изгуби съзнание. Но говореше, не спираше, глухо, задавено — и никой не можеше да разбере дали това представляваха ценни съвети на отдавнашен акванавт, или безсмислено бълнуване.