Тъкмо щях да се свържа с повърхността, когато забелязах нещо невероятно. Всъщност, бях го наблюдавал през цялото време, но едва сега го осъзнах.
Калмарите разговаряха помежду си.
Редуването на сияещите светлини съвсем не бе хаотично. Реших, че е не по-малко съдържателно от неоновите реклами на Бродуей и Пикадили. На всеки няколко секунди се появяваше един почти смислен образ, който обаче изчезваше преди да успея да го разтълкувам. Не ще и дума, че ми бе известно как и най-примитивните октоподи разкриват емоциите си чрез бързото редуване на цветове. Тук обаче наблюдавах нещо от по-висш порядък. Бях свидетел на истинско общуване. Ето, и сега две живи електрически „реклами“ си размениха послания.
И последните ми съмнения се разсеяха, когато видях, че светлинните сигнали изобразиха безпогрешно контурите на моя „рак“. Без да съм учен, в този момент се почувствувах като Нютон или Айнщайн в миг на озарение. Наистина щях да стана известен.
След това картината се измени, и то по много любопитен начин. „Ракът“ отново се появи, но вече умален. До него, още по-умалени, бяха разположени два странни обекта. Всеки един се състоеше от две точици, обградени от десет лъча.
Вече споменах, че швейцарците лесно усвояваме чужди езици. Не бе необходим кой знае какъв интелект, за да се разбере, че с този знак калмарите обозначаваха себе си и че всъщност наблюдавах груба скица на обстановката. Защо обаче калмарите бяха изобразени толкова малки?
Преди да си отговоря на този въпрос, в рисунката настъпи нова промяна. Върху живия екран се появи трети символ на калмар — този път огромен, пред който останалите изглеждаха джуджета. Посланието продължи да свети във вечната нощ няколко секунди. След това създанието, което го излъчи, се отдалечи с невероятна скорост и ме остави насаме със своя спътник.
Смисълът на това послание бе съвсем ясен. Боже мой, казах си. Разбраха, че не могат да се справят сами с мен и отидоха да повикат Големия брат.
Колкото до възможностите на Големия брат, вече разполагах с повече доказателства за тях от Джо Уоткинс, макар и да не бях правил проучвания по въпроса и изрязвал статии от вестници.
Няма да се изненадате, че реших да не се задържам повече на това място. Преди да си тръгна обаче си наумих и аз да поговоря.
След като бях стоял толкова време на тъмно, бях забравил силата на светлините си. Оказаха се толкова ярки, че раздразниха собственото ми зрение, а на клетия калмар навярно причиниха неописуема болка. Прикован на мястото си от непоносимия блясък, обезличил собствената му светлина, той изгуби цялата си красота и заприлича на бледа торба с желе, с две черни копчета на мястото на очите. За миг остана сякаш парализиран от шока, и сетне побърза да последва другаря си. Аз пък се понесох нагоре, към един свят, който никога вече нямаше да бъде същият.
— Открих вашия саботьор — казах на Карпухин, след като отвън отвориха люка на „рака“. — Ако искате да научите подробности за него, поговорете с Джо Уоткинс.
Оставих Димитри да се поизпоти за няколко секунди, докато се наслаждавах на изражението на лицето му. След това, като редактирах леко изложението си, му разказах какво съм видял. Намекнах, без да заявявам това категорично, че видените от мен калмари са достатъчно силни да причинят установените щети. Не споменах нищо за разговора, на който бях станал свидетел. Това можеше да предизвика единствено недоверие. Освен това ми бе потребно време, за да обмисля спокойно видяното и да му дам някакво обяснение — стига да ми бе във възможностите.
Джо ми бе от голяма полза, макар и все още да не знаеше нещо повече от руснаците. Разясни ми колко високо е развита нервната система на калмарите и как някои от тях могат само за миг да променят външността си в три различни цвята с помощта на изключителните „хромофорни“ клетки, покриващи телата им. Вероятно в еволюционен план тези клетки първоначално са служели за защита — като при хамелеоните. Стори ми се естествено, ако не и неизбежно, по-късно да са се превърнали в орган за общуване.
Имаше обаче нещо, което продължаваше да тревожи Джо.
— Какво са търсили при решетката? — не преставаше да ме пита той жаловито. — Та те са студенокръвни безгръбначни. Би следвало топлината да им е не по-малко неприятна от светлината.
Това озадачаваше Джо, но не и мен. Всъщност мисля, че именно в този факт се крие ключът на загадката.