После хвърлихме жребий. Ернандес загуби и трябваше да остане вътре, а на мен се падна да стъпя пръв на лунната повърхност. Нахлузихме скафандрите. Между другото, те са тежки дори на Луната.
Бяхме в сянката на кораба — абсолютно черна и сякаш отрязана с нож. Зад гърба ни бяха планини, отпред — нащърбена неравна повърхност в охра. Може би си спомняте, че кацнахме малко преди залез и трябваше да изкараме там две седмици. През нощта температурата пада до минус 250 градуса, а през деня можеш да се изпечеш.
— Хайде — рече Бейрдж, — тръгвай.
— Ще тръгна, а после?
— Давай, давай. Ти си първият човек на Луната.
— О, не — възразих. — Капитанът си ти. Дори не мога да си помисля… Отказвам се, шефе.
Може би сте прочели моята реч в печата. Там пише, че е импровизация, а всъщност я написа жената на един големец, която си вярваше в таланта на поетеса. Блудство със словото, нали? И Бейрдж искаше да го изрека!
— Почвай — каза.
— Мога ли да посъветвам капитана да запише в бордния журнал, че речта е произнесена?
— И ти си Юда! — изкрещя. — Но така и направи. По-късно. Надявам се. А с вас сме се разбрали, нали — никакво огласяване на факти. Беше в отвратително настроение и ми нареди да събера образци от почвата, спря камерата.
Взех няколко камъчета изплашен, че слънцето ще ме изпържи. Тъпо е, разбира се, но околният пейзаж беше съвсем чужд и гаден. Бейрдж снимаше.
— Ще бъда изненадан, ако уловиш тази светлина — казах. — На Земята няма нищо подобно.
Но не беше чиста истина. Не мога да опиша разликата. Мислех си за онези странни и уникални оттенъци на кървавочервеното преди урагани, за разни такива неща и си ги представях размножени в милиони приличащи си изображения.
— Все нещо ще се получи.
— Е, да, външно изображение — отвърнах. — Но за да се предаде усещането, е необходим майстор художник, а такива вече няма. Например Рембранд. Не, за него това ще е твърде грубо, студена светлина с температурата на адски огън…
— Млъкни! — ревът в слушалките едва не ми спука тъпанчетата. — Дано да пукнеш, както и твоят скапан Ренесанс!
Малко по-късно се върнахме на кораба. Бейрдж беше леко луднал, на границите на издръжливостта — и си беше прав, лунната повърхност не е най-подходящото място да се говори за изкуство.
Монтирахме датчиците. Докато те събират информацията, ще можем да хапнем и да подремнем. Слънцето слизаше към хоризонта, сенките се удължаваха. Ернандес проучи моите образци и рече, че макар да не е геолог, на Земята май няма нищо такова. По-късно експертите казаха, че минералите са същите, но кристализацията е протичала съвсем различно.
След почивката плюхме на инструкциите и тръгнахме тримата. Стигнахме до ръба на хълма и погледнахме надолу, към равнината от лава с диаметър около шейсет мили. Приличаше на повърхността на полиран метал, разсечен от сенки. Спускането беше остро, краят се губеше в мрак, но трябваше да се преодолее.
Под преките слънчеви лъчи шлемът ми заприлича на нагревател, а краката ми се вледениха. Но забравих за всичко, когато видях пред себе си облак. Да сте чували за това? Наблюдавано е от астрономите отдавна — облаци, които периодично се появяват в някои кратери. Платон е един от тях. Надявах се, че нашето пътешествие ще ни помогне да разгадаем тази тайна. Облакът се надигаше от мрака и когато слънчевата светлина падне отгоре му, започва да свети златисто, после облакът изчезва, стопява се, разтваря се…
Започнах да се спускам.
— Хей! — кресна Бейрдж. — Я се връщай!
— Просто да погледна — помолих.
— Ще се навехнеш, пада мрак!
— В тази броня едва ли — отвърнах.
— Връщай се, или ще се видим в съдебната зала.
— Шефе, бъди човек — каза Ернандес.
В края на краищата го нави. Кой знае защо капитанът кипваше само от мен. Вързахме се със спасителното въже и започнахме внимателно да се спускаме.
Някъде по средата на стръмнината облакът започна да просветлява. Вероятно щом падне нощ, тук всичко се покрива с лед. Вода ли? Не зная. Може би имаше някакви следи от лунен живот, например низши растения. Вярно е, не открихме нищо подобно. Но открихме нещо друго…
Под пукнатините се виждаше широка издатина. Стъпихме на нея и се огледахме. Сега си го представете ясно. Стърчим на издатина широка няколко ярда. Над нас е зъбестата стена на кратера, под нас — пропаст, дъното на която се губи в мрак. За милиони години почвата се е покрила със слой метеоритен прах и виждах дълбоките и отчетливи следи от ботушите си. Знаех, че ще останат там завинаги, или поне докато ги покрие нов слой прах. Над главите ни се виждаше пукнатина, приличаща на вкаменена уста, точно от нея излизаше облакът и тръгваше нагоре. Правеше тънка преграда между нас и небето.