При приближаването към брега пороят като че ли се усили. Пръските от вълните прескачаха борда и се наложи Муди да помага за изтребването на водата с кожено ведро, подхвърлено му безмълвно от един мъж, в чиято уста бяха останали само няколко зъба. Муди нямаше сили дори да се погнуси. Преминаха пясъчната коса, повдигнати от огромна белогрива вълна. Той не затвори очи. Навлязоха в спокойното речно устие и щом стигнаха кея, подгизналият до кости Муди скочи пръв, но беше толкова замаян, че се подхлъзна на стълбата и без да иска, оттласна лодката от брега и за малко да падне във водата. После се запрепъва по кея към сушата, все едно го гонеха по петите.
Щом стъпи на твърда земя, спря и се обърна: едва успя да различи крехката лодка, поклащаща се в края на пристана. Платноходът отдавна беше изчезнал в мъглата, която беше надвиснала като похлупак от мътно стъкло и скриваше заседналите в плитчините кораби, хвърлилите на безопасно разстояние котва параходи и откритото море. Муди се завъртя на пети. Като в сън гледаше как гребците свалят куфари и сандъци, другите пътници се суетяха наоколо, носачи и докери крещяха в дъжда. Виждаше го като през платно, силуетите бяха размазани, сякаш пътуването и всичко свързано с него вече е обгърнато в помътеното му съзнание от сива пелена, а паметта е отскочила назад в рикошет, стигнала е до своята противоположност — пълната забрава, и е създала мъглата и плющящия дъжд като нетленна завеса, за да го заслони от образите, които го преследваха.
Муди не се бави. Пое забързано по брега, мина покрай кланиците, примитивните нужници, издигнатите на пясъка плетени колиби и палатките, провиснали от сивата тежест на неспирния дъжд. Вървеше с наведена глава, сграбчил здраво кожената си торба, и не видя нищо: нито кошарите за добитъка, нито високите чела на складовете, нито прозорците с решетки на канторите по крайбрежната улица, зад които в осветените стаи се движеха неясни силуети. Крачеше неотклонно напред, газеше до колене в калта и когато пред него се появи прилъгващата фасада на „Короната“, се втурна към странноприемницата и на прага хвърли торбата на земята, за да стисне с две ръце дръжката на вратата.
„Короната“ беше удобно и непретенциозно заведение, което можеше да се гордее единствено с близостта си до вълнолома. Макар и това да представляваше определено предимство, в същото време едва ли можеше да се нарече достойнство, тъй като тук, досами кошарите за добитъка, миризмата на кръв от кланиците се смесваше със силния солен лъх на морето и резултатът напомняше за забравен в килера неосолен джолан, който е започнал да се разваля. Поради тази причина Муди навярно щеше да подмине на мига „Короната“ и да продължи на север към „Гуляйджийска“, където фасадите на странноприемниците бяха по-високи и в по-ярки цветове, перчеха се с навеси пред входа и с големите си прозорци и ажурната дърворезба излъчваха всички онези уверения за разкош и комфорт, с които той като човек със средства беше свикнал… ала способността за трезв размисъл го беше напуснала още в непрогледно тъмния трюм на „На добър час“. Единственото, което диреше той сега, беше подслон и усамотение.
Царящото в празното фоайе спокойствие, в което се озова, след като затвори вратата зад гърба си и така приглуши плющенето на дъжда, възпроизведе върху него мигновен ефект. Както вече отбелязахме, Муди черпеше значителни ползи от благовидната си външност и чудесно съзнаваше този факт, тъй че за нищо на света не би се представил пред първите срещнати обитатели на чуждия град в този вид, все едно е зърнал призрак. Изтръска водата от цилиндъра, приглади косата си, стъпи здраво, за да накара нозете си да престанат да треперят, и размърда челюсти насам-натам, сякаш за да провери гъвкавостта им. Тези движения бяха извършени набързо и без капчица свян. Когато се появи прислужницата, лицето му вече беше надянало обичайното си изражение на добродушно безразличие и погледът му беше насочен към сглобката на тезгяха в ъгъла.
Прислужницата беше глуповато на вид девойче с невзрачна коса и жълтеникави зъби и кожа. Тя оповести цената за нощувка с включена храна, прибра от госта десет шилинга (пусна ги с приглушен звънтеж в едно чекмедже под тезгяха и после го заключи) и уморено го поведе по стълбището. Щом видя мокрите следи, които оставяше след себе си, и немалката локвичка, образувала се от стоенето му във фоайето, той ѝ пъхна в шепата дребна монета. Прислужницата я прибра недоволно и се обърна към вратата, но после изведнъж като че ли реши да прояви любезност. Изчерви се и смънка, че навярно господинът би искал да му донесат вечерята в стаята, „за да се подсушите и отвътре“, и разтегли устни в жълтеникава усмивка.