Всичко това премина през ума на Гаскоан, докато той притискаше Анна Уедърел в обятията си и опипваше с върха на пръстите си илиците на корсета ѝ. По същия начин беше прегръщал и Агата, с едната длан под лопатката ѝ, другата на рамото, а ръцете на Агата притиснати до гърдите му, тъй като в последния миг тя винаги вдигаше ръце, сякаш искаше да го отблъсне. Колко странно, че точно за нея си спомни сега. Дори и да има хиляди любовници, дори всяка вечер в продължение на години да си ляга с различна жена, мислеше си Гаскоан, човек рано или късно установява, че те само му напомнят за първата любима и че е обречен да се скита изгубен в този лабиринт на отражения и безкрайни сравнения завинаги, вечно недоволен, вечно обърнал глава назад.
Анна още трепереше от шока от изстрела. Гаскоан изчака дишането ѝ да се успокои, което стана три-четири минути след като Причард си тръгна, и тогава, щом усети, че тялото ѝ е възвърнало силата си, прошепна:
— Какво те накара да го направиш, по дяволите?
Анна поклати глава и отново се притисна към него.
— Халосен патрон ли беше?
Тя отново поклати глава.
— Да не би с аптекаря да сте?…
Това я изтръгна от унеса ѝ, Анна се дръпна и с глас, изпълнен с отвращение, извика:
— С Причард?
Макар да беше предизвикано от гняв, оживлението ѝ го зарадва.
— Какво искаше той от теб?
Анна за малко не му каза истината, ала изведнъж я досрамя. Гаскоан беше толкова мил с нея през изминалия половин месец, че тя не смееше да сподели какво е станало с опиума. Предишния ден той беше изразил радостта си, че е сложила край на робуването на лулата, беше се дивил на силата ѝ, беше възхвалявал бистротата на очите ѝ, бе заявил, че ѝ се възхищава. Сърце не ѝ беше дало да го извади от заблуждението му.
— Старият Джо Причард — рече тя и отмести поглед. — Просто беше самотен.
Гаскоан извади табакерата си и изненадано видя, че и неговата ръка трепери.
— Да ти се намира малко бренди? — попита той. — Бих искал да поседна, ако нямаш нищо против. Трябва да се посъвзема.
Внимателно остави пистолета на шкафчето до леглото.
— Продължават да ти се случват странни работи — продължи той, — които не можеш да обясниш. Които никой не може да обясни. Чудя се…
Гаскоан замълча. Анна отиде да вземе брендито от гардероба, а той седна на леглото и запали цигара. За миг бяха като жива картина, един от онези портрети, които рисуват върху чинии и ги продават по панаири като образи от едно време: мъжът с ръце на коленете, с наведена глава и с увиснала от пръстите цигара, жената с ръка на кръста, тежестта на тялото пренесена върху единия крак, пълни му чашата. Но те не бяха любовници и това не беше тяхното гнездо.
Той дръпна отново от цигарата и затвори очи. За да го разведри, Анна се обади:
— Чакам с нетърпение изненадата си.
Тя не беше излъгала Джоузеф Причард, наистина имаше намерение да ходи с една жена на пазар за шапки. Гаскоан беше уредил частна консултация с някаква дама с изтънчен вкус и в крак с модните тенденции, беше платил от джоба си и беше настоял, че подробностите около уговорката и самоличността на дамата са изненада. За първи път някой подготвяше изненада за Анна и това я изпълваше едновременно с възторг и ужас, въпреки това тя му беше благодарила мило за вниманието.
Гаскоан не отговори и тя додаде:
— Дамата долу ли е?
Той най-сетне изплува от мислите си. Въздъхна.
— Не, уговорихме се да те заведа при нея. В салона на „Скитническа слука“, но може да почака десет минути. Не, тя вече чака от десет минути. — Гаскоан потри лице. — Шапките могат да почакат.
— За какво се чудиш?
— Моля?
— Преди малко каза: „Чудя се…“, и не довърши изречението.
През този половин месец бяха станали доста близки, както често се случва след споделени тежки премеждия, но Анна още не можеше да се отпусне да го нарече Обер. Гаскоан и не настояваше тя да използва малкото му име, тъй като по принцип харесваше условностите на доброто възпитание и се ласкаеше, когато към него се обръщат по фамилия.
— Не съм сигурен какво да мисля — рече той.
Взе от нея чашата, но не отпи, изведнъж го беше обзела силна печал.
Обер Гаскоан усещаше товара на безпокойството много по-силно от повечето хора. Когато беше разтревожен, както сега заради необяснимия изстрел на пистолета, го връхлитаха мощни чувства — смайване, отчаяние, гняв, скръб — и той им се отдаваше с готовност, понеже те насочваха тревогата му навън и в известен смисъл изпускаха напрежението, което изпитваше вътре в себе си. Беше си спечелил славата на непоклатим и здравомислещ мъж в критични моменти — така се беше представил и този следобед, — но бързо рухваше, след като кризата отминеше. Все още не можеше да укроти ръцете си, макар че треперенето се беше появило чак след като той пусна уличницата от обятията си.