— Исках да те питам нещо — рече Анна.
Гаскоан разклати брендито в чашата.
— Да?
Тя се върна при шкафа и сипа един пръст и на себе си.
— Закъснявам с наема. Дължа за три месеца. Сутринта Едгар заплаши, че ще ме изхвърли.
Анна млъкна, обърна се и впи очи в него. Той тъкмо всмукваше от цигарата и тъй като дробовете му бяха пълни с дим, с жест попита за каква сума става въпрос.
— За десет шилинга на седмица с осигурена храна и баня всяка неделя — отвърна Анна. (Гаскоан издиша дима.) — За три месеца това прави… Чакай да пресметна… шест лири.
— Три месеца — повтори той.
— Глобата ме разори — продължи тя. — Пет лири на съда… Толкова изкарвам на месец. Останах без пари.
Тя зачака.
— Работодателят ти не ти ли плаща наема?
— Не. Аз си го плащам направо на Едгар.
— На съдържателя?
— Да, Едгар Клинч.
— Клинч ли? — Гаскоан вдигна поглед. — Този, който е купил имота на Кросби Уелс.
— Къщата.
— Та той току-що се е сдобил с цяло състояние! Какво значение имат за него шест лири?
Анна вдигна рамене.
— Каза ми да ги намеря отнякъде. Веднага.
— Сигурно се опасява какво ще стане в съда — рече Гаскоан. — Най-вероятно го е страх, че ще се наложи да върне парите, ако уважат иска.
— Не ми даде обяснения — отвърна Анна. (Тя още не беше научила за внезапната поява в четвъртък следобед на вдовицата и не знаеше, че има опасност продажбата на имуществото на Уелс да бъде обявена за нищожна.) — Но заяви, че говори сериозно.
— Не можеш ли да го умилостивиш по някакъв начин?
— По никакъв — отсече надменно тя. — Аз съм в траур. Детето ми е мъртво и скърбя. Вече не се занимавам с това.
— Може да си намериш друга работа.
— Няма работа. Мога единствено да шия, а тук такива умения не се търсят. Жените са малко.
— Може да кърпиш — предложи той. — Чорапи, копчета. Да сменяш яки. Златотърсачите сигурно имат нужда.
— От кърпенето не се изкарват пари.
Тя се взираше в Гаскоан, гледаше го очаквателно и това отприщи отново припламване на гняв у него. Той намери спасение в глътка бренди. Не беше виновен, че е останала без пари. Не беше излизала на улицата от половин месец, а изкарваше парите си там, логично беше, че е разорена. А и това с траура! Никой не я беше карал насила. Не можеше да се каже, че е смазана от скръб, детето беше мъртво от три месеца, по дяволите! Роклята също не беше пречка. Анна можеше да изкара шилинг с черната рокля на Агата не по-зле, отколкото с обичайната си оранжева, тъй като имаше верни клиенти в Хокитика, а по крайбрежието уличниците бяха твърде малко. Така или иначе, помисли си Гаскоан, какво значение има? В тъмното цветовете не се забелязват.
Този изблик на раздразнение не се дължеше на липсата на милосърдие. Гаскоан познаваше бедността и като млад често беше затъвал в дългове. С радост би помогнал на Анна, ако тя беше отправила молбата си по друг начин. Но като повечето изключително чувствителни хора, той не понасяше чувствителността у другите, изискваше честност и прямота и държеше на тях двойно повече, когато беше ядосан. Виждаше, че уличницата се опитва да постигне нещо по заобиколен път. И това го вбесяваше не само защото Гаскоан съзнаваше, че тя се мъчи да го манипулира, а и защото беше наясно какво ще поиска. Той издиша струйка дим.
— Едгар винаги е бил мил с мен — продължи Анна, след като стана ясно, че Гаскоан не възнамерява да заговори. — Но напоследък е в лошо настроение. Не знам на какво се дължи. Опитах да му се примоля, ала нищо не помага. Ако можех само…
— Не!
— Съвсем малко, повече не ми трябва. Само едно късче. Може да му кажа, че съм го намерила в потока или на улицата. Или че са ми платили със злато, златотърсачите понякога го правят. Може да кажа, че ми го е дал някой от чужденци те. Ще ми повярва.
Гаскоан поклати глава.
— Не бива да докосваш златото.
— Докога? — попита Анна. — Докога?
— Докато не разбереш кой го е пришил към роклята ти! — отвърна рязко той. — И нито миг преди това!
— А как да си платя наема?
Секретарят на съда я изгледа коравосърдечно.
— Анна Уедърел, ти не си ми повереница.
Това ѝ затвори устата, но очите ѝ просветваха недоволно. Тя потърси с какво да се залиса, трябваше да се занимава с нещо, да отвлече вниманието си. Накрая коленичи да събере разпилените от Причард дрънкулки, загребваше ги гневно към себе си и със сила ги хвърляше в празното чекмедже.