— Втория път стрелях аз — рече секретарят на съда със зле прикрито раздразнение, не обичаше да го задържат против волята му. — След като стана ясно, че пистолетът е гръмнал случайно, произведох още един изстрел, за да проверя дали механизмът е наред.
— За какво са се скарали? — попита съдържателят.
— Въпросът е вече приключен.
— Джо Причард ѝ е посегнал, така ли?
— Поне оттук така звучеше — вметна помощникът.
Гаскоан го прониза със злобен поглед и после се обърна отново към Клинч.
— Никой не е посягал на уличницата. На нея ѝ няма нищо и въпросът е приключен, както вече ви казах.
Съдържателят присви очи.
— Странно колко често се случва някой пистолет да гръмне, докато собственикът му го смазва — рече той. — И колко често уличниците решават да смазват оръжието си, когато при тях има посетител. И то в моята странноприемница.
— Боя се, че не мога да ви помогна с мнение по въпроса — отвърна Гаскоан.
— Напротив, напротив! — възрази Едгар Клинч, като се поразкрачи и скръсти ръце на гърдите си.
Секретарят на съда въздъхна. Не му беше до грубиянски прояви на накърнено честолюбие.
— Какво точно е станало? — настоя Клинч. — Анна добре ли е?
— Предлагам ви да отидете да я попитате и да не губите и моето, и своето време. Нищо не ви пречи да го направите, както знаете, тя е горе.
— Не ми допада да ме правят на глупак в собствената ми странноприемница!
— Защо смятате, че ви правя на глупак?
Мустаците на Клинч затрептяха застрашително.
— Смея ли да попитам, господине, защо се заяждате?
— Струва ми се, че сте сбъркали адреса — отвърна Гаскоан. — По-скоро вие трябва да отговорите защо се заяждате.
— Причард!
— Това няма нищо общо с мен. Причард почти не го познавам.
Секретарят на съда се чувстваше в безизходица. Нямаше смисъл да спори с човек, който си е навил на пръста нещо, а по всичко изглеждаше, че Едгар Клинч само си търси повод за кавга.
— Това е самата истина — спаси го помощникът.
Той също беше забелязал, че работодателят му не е на себе си. Лицето на съдържателя беше станало тъмночервено, а крачолите му потрепваха, сякаш той пружинираше на пръсти, готвейки се за скок — сигурен знак, че е бесен. Помощникът обясни, че Гаскоан е прекъснал разправията между Причард и Анна и не е присъствал на зараждането ѝ.
Дори и когато заемеше бойна стойка, както в момента, Клинч трудно можеше да докара заплашителен външен вид. Гневът му, макар да се долавяше ясно, като че ли по-скоро го сковаваше в безпомощно вцепенение. Емоцията го покоряваше, гой беше неин слуга, а не господар. Напомняше по-скоро на нацупено дете, отколкото на готвещ се за схватка боец, ала Гаскоан съзнаваше, че ако бъде предизвикано, това дете може да бъде не по-малко опасно. Клинч все още препречваше прага. Личеше си, че не разсъждава трезво, но поне, помисли си секретарят на съда, можеше да се опита да го успокои.
— Какво ви е сторил Причард, господин Клинч? — попита той с надеждата, че като разговори съдържателя, гневът му ще се излее в думите и той ще си възвърне самообладанието.
Клинч отговори дрезгаво, все едно някой го беше стиснал за гърлото:
— Не на мен, на Анна! Тъпче я с опиата, който я убива! Той ѝ го продава!
Това едва ли можеше да се приеме за достатъчно обяснение, сигурно имаше и друга причина. За да го притисне, Гаскоан отбеляза ведро:
— Да, но когато някой се напие, кръчмарят ли е виновен?
Съдържателят не обърна внимание на риторичния му въпрос.
— Джоузеф Причард! — процеди той. — Тика ѝ опиата тъй, както майка тика лъжица в устата на дете! Вярвам, че споделяте напълно мнението ми за това, господин Гаскоан.
— О, вие ме познавате? — възкликна облекчено секретарят на съда. — Познавате ли ме отнякъде?
— От проповедта ви във вчерашния „Таймс“. Много добро изявление между другото, чудесен материал — отвърна Клинч. Похвалата като че ли го поуспокои, ала след това лицето му отново помръкна. — Би било добре да го прочете и той. Знаете ли откъде я взима? Тази мръсотия, опиума? От проклетия Франсис Карвър!
Гаскоан сви рамене, името не му говореше нищо.
— Проклетият Франсис Карвър, дето я преби и ѝ изкара от корема с ритници детето, родното си дете! Уби родното си дете!
Клинч беше повишил глас, почти крещеше. Изведнъж секретарят на съда наостри уши и пристъпи напред.
— Какво? Какво казахте?
Анна му беше споделила, че нероденото ѝ дете е било убито в утробата ѝ от собствения си баща, а сега излизаше, че въпросният мъж е свързан и с опиума, който едва не беше отнел живота ѝ!