Клинч обаче се завъртя към помощника си и заяви:
— Ако Причард се появи отново и ме няма, разчитам на теб да го спреш. Чу ли?
Беше силно развълнуван.
— Кой е Франсис Карвър? — попита Гаскоан.
Съдържателят се изхрани на пода.
— Един мръсник! Мръсник и убиец. Джо Причард е обикновен подлец, а Карвър е самият дявол, сатана.
— Приятели ли са?
— Не, не, приятели не са, а… — Той размаха пръст към помощника си. — Чу ли? Ако кракът на Джо Причард докосне това стъпало, край с теб!
Очевидно съдържателят вече не възприемаше Гаскоан като заплаха, тъй като се дръпна от прага и рязко свали шапката си. Секретарят на съда беше свободен да си тръгне. Гаскоан обаче не помръдна, чакаше Клинч да поясни думите си, което той направи, след като заглади косата си и сложи шапката на закачалката.
— Франсис Карвър е търговец. Сигурно сте мяркали в пристанището кораба му „На добър час“. Тримачтов платноход.
— И каква е връзката му с Причард?
— Опиумът, естествено! — извика нетърпеливо Клинч. Личеше си, че не обича да го разпитват, отново се намръщи и пак стана подозрителен. — А вие какво търсехте в стаята на Анна?
— Не знаех, че Анна Уедърел е под вашата опека, господин Клинч — отвърна любезно с престорена изненада Гаскоан.
— Да, не е под моята опека, но е под моите грижи — отговори троснато съдържателят и отново приглади косата си. — Тя е моя наемателка и аз имам право да знам какво се случва в моето заведение, особено ако са намесени оръжия. Свободен си, имаш десет минути.
Последните думи бяха предназначени за помощника, който се отправи към салона да обядва.
Гаскоан се хвана за реверите и каза:
— Навярно смятате, че тя е извадила късмет с настаняването си тук под ваш надзор.
— Грешите — възрази Клинч. — Нищо подобно не смятам.
Секретарят на съда изненадано вдигна вежди. След това попита тактично:
— Много момичета като нея ли са под вашите грижи?
— В момента са само три. Дик има набито око. Взима само най-добрите. И държи на стандартите си, не смъква летвата. Ако искаш уличница за един шилинг, върви на Френската уличка, дето всички са с френската болест. При него дребните монети не минават. Или лира, или нищо. Дик ли ви прати при Анна?
Явно ставаше дума за Дик Манъринг, работодателя на уличницата. Вместо отговор Гаскоан измърмори нечленоразделно. Не му се обясняваше откъде познава Анна.
— Обърнете се към него, ако искате да се пробвате с някоя от другите — продължи Клинч. — Дебеличката Кейт, къдрокосата Сал, луничавата Лизи. Няма смисъл да питате мен. Аз не се занимавам с това. Те само спят тук. — Видя недоверчивия израз на събеседника си и додаде: — Наистина само спят, не се шегувам. Не мога да приемам нощни посетители, ще си изгубя разрешителното. Ако я искате за цяла нощ, я взимате при себе си, в своята стая.
— Хубаво местенце — отбеляза Гаскоан любезно, като описа широк полукръг, за да покаже, че има предвид странноприемницата като цяло.
— Не е мое — отвърна недоволно съдържателят. — Взел съм сградата под наем. Всички на тази улица, от „Уелд“ до „Стафорд“, са под наем. Собственик е Стейнс.
Секретарят на съда се изненада.
— Емъри Стейнс?
— Странно — продължи Клинч, — странно е да зависиш от младеж, дето ти е на половината години. Но в наши дни е така, надпревара за всичко и всяка коза за свой крак.
На Гаскоан му се стори, че в думите на съдържателя се долавя насилена нотка, фразите му изглеждаха наизустени, звучаха неестествено. Тонът беше предпазлив, дори притеснен, като че ли Клинч се боеше — макар и да нямаше никакви основания за подобни опасения — да не си навлече пренебрежението на събеседника си. Не ми вярва, помисли си Гаскоан, но пък и аз му нямам вяра.
— И какво ще стане със странноприемницата, ако господин Стейнс не се появи? — попита той.
— Какво да стане, ще си работи. Може и да купя сградата. — Съдържателят надникна в чекмеджето под тезгяха и добави, като гледаше едва ли не умолително посетителя: — Навярно ще ме сметнете за изключително досаден, задето си позволявам да ви задавам няколко пъти един и същи въпрос, но пак да ви питам, какво търсехте в стаята на Анна?
— Обсъждахме финансовото ѝ състояние — отвърна Гаскоан. — Анна е останала без пукнато пени. Но вие го знаете, ако се не лъжа.
— Без пукнато пени! — изсумтя презрително Клинч. — Тя се въргаля в пари, повярвайте ми.
Дали това не беше намек за пришитото в роклята ѝ злато? Или беше грубо подмятане за занаята ѝ? Секретарят на съда застана нащрек.
— Защо да вярвам на вас, а не на нея? — попита той. — Тя твърди, че няма и пени, а въпреки това вие смятате за редно да поискате веднага да ви плати шест лири!