Нямаше и месец, откакто той самият беше пристигнал в Хокитика. Все още не познаваше Дик Манъринг освен по име и беше излязъл да посрещне лодката с Анна, без да има уговорка нито с магната, нито с уличницата. (Манъринг се беше забавил в Дънидин и се върна в Хокитика чак след седмица — той предпочиташе да пътува с параход, а не с платноход.) При хубаво време Клинч често излизаше на брега и поздравяваше златотърсачите, които слизаха от корабите. Здрависваше се с тях, усмихваше се, канеше ги да се настанят в „Скарата“, като нехайно отбелязваше, че може да предложи изгодно намаление на тези, които приемат до половин час.
При кратката разходка от Гибсъновия вълнолом Клинч усещаше съвсем ясно нежния натиск на ръката на Анна върху лакътя си и когато пристигнаха в „Скарата“, установи, че едва ли не вече не може без нея. Примоли ѝ се да му окаже честта да обядват заедно, тя склони и от съгласието ѝ в гърдите му се разля такова блаженство, че той ѝ предложи най-хубавата и най-голяма стая в странноприемницата.
Вместо веднага да му плати, Анна му връчи бележка от Дик Манъринг и обзетият от великодушие съдържател я прие, без да задава въпроси. Когато най-сетне му се изясни, че тя изкарва хляба си с най-древния занаят, любовта му вече беше пуснала здрави корени. Пристигналият след седмица Манъринг се представи като работодател на Анна и в това си качество договори споразумение, съгласно което срещу скромна седмична такса уличницата щеше да получава закрила, ненатрапчив надзор, храна два пъти дневно и веднъж в седмицата топла баня. Последното беше необичаен лукс и както обясни мимоходом магнатът, впоследствие, щом младата жена се установи в града, то щяло да отпадне от уговорката. През първите няколко седмици обаче било необходимо да се подхранва усещането ѝ за разкош и да се удовлетворяват прищевките ѝ.
Клинч с радост пълнеше всяка неделя медното корито, колкото и трудоемко да беше това задължение. Обичаше да вижда Анна в коридора току-що изкъпана и с мокра коса, обичаше да минава край нея в салона в неделя вечер и да долавя млечния мирис на сапун от кожата ѝ. Обичаше да излива потъмнялата от мръсотия вода в канавката на улицата, като се надяваше, че в този миг Анна го гледа от прозореца си на горния етаж.
Неговите усилия в любовта бяха от майчински тип, тъй като човешката природа е такава, че даваме това, което най-силно желаем да получим, а Едгар Клинч копнееше за майка — съвсем невръстен беше останал сирак и след смъртта си майка му беше възкръснала в ума му като богиня с неопетнена добродетел и с неясен лик, все едно гледана през прозорец в мъглива нощ. Любовните му терзания обаче бяха осъдени да останат несбъднати, защото изискваха от обекта си изтънчена интуиция, каквато той самият не притежаваше. Едгар Клинч беше безнадежден романтик, но романтичните му пориви бяха обречени на крах: въпреки всекидневните му грижи Анна Уедърел оставаше сляпа за факта, че съдържателят я обича с цялата страст на самотното си отчаяно сърце. Държеше се любезно с него и поддържаше в ред стаята си, но не търсеше компанията му и ограничаваше разговорите им до банални тривиалности. От само себе си се подразбира, че нейното безразличие разпалваше въглените на увлечението му и ги струпваше на купчина, тъй че да горят по-дълго и с по-ярък пламък. Когато Манъринг подхвърли след месец, че глезотията със седмичната баня трябва да бъде преустановена, Клинч просто престана да вписва тази услуга в месечната сметка, но както преди продължи всяка неделя да изважда медното корито, да подрежда хавлиите и да носи вода.
През първите няколко месеца като че ли нищо не можеше да помрачи обожанието, което изпитваше към Анна. Занаятът ѝ не го отблъскваше, единственото му притеснение беше, че тя постоянно се излага на опасност и може да пострада. Щом узна, че Анна пуши опиум, и то почти всеки ден, вместо отвращение изпита по-скоро тъга и боязън. (Опитваше се да се убеди, че в някои кръгове опиатът минава за много моден и че той самият взима лауданум, когато го мъчи безсъние, нима имаше някаква разликата между опиума, направен на тинктура, и опиума от дима на лула?) Вместо да го прогонят, печалните привички на Анна го натъжаваха и в резултат на това той още по-силно желаеше да ѝ донесе щастие.