Затова с немалка изненада ще видим, че посетителят, с когото в момента разговаряше Кю Лон, беше не друг, а Сук Яншън, съдържателят на пушалнята в Кънери, продал на Анна Уедърел опиума, който преди половин месец едва не беше отнел живота ѝ. (Строгите правила на Кю Лон не се отнасяха за Анна, която често наминаваше през колибата му на тръгване от пушалнята, когато тялото ѝ беше отпуснато като парцалена кукла и от устата ѝ излизаха само тежки въздишки. Кю Лон обаче не виждаше опиата и ако тя го извадеше в негово присъствие, той щеше да го изтръгне от ръцете ѝ. Или поне така си казваше. Под тази неособено категорична увереност лежеше друго, неизразимо убеждение, че в случая с жалката пристрастеност на Анна е въздадена космическа правда.)
Сук Яншън и Кю Лон не бяха приятели. Когато днес следобед Сук почука на вратата му с молба за помощ и гостоприемство, домакинът го прие без желание. Не ги свързваше нищо освен родното им място, езика и любовта към една уличница. Кю Лон предполагаше, че Сук Яншън е дошъл при него за последното, тъй като през изминалите дни Анна Уедърел беше дала храна на множество разговори и догадки, затова се изненада още повече, щом гостът му съобщи, че информацията му се отнася до двама мъже: Франсис Карвър и Кросби Уелс.
Сук Яншън беше десетина години по-млад от Кю Лон. Рехавите му вежди се спускаха рязко надолу и му придаваха леко сепнат вид. Очите му бяха големи, носът беше широк, а горната му устна беше с двойната извивка, наричана в поезията „Купидонов лък“. Макар да говореше развълнувано, той слушаше със застинало лице и заради този си навик минаваше за мъдър човек. Сук Яншън също беше гладко обръснат и носеше косата си на опашка, въпреки че всъщност беше върл противник на манджурската традиция и не питаеше и капчица любов към империята Цин — прическата му не беше признак за политически убеждения, просто от младини той беше свикнал да я носи така. Също като домакина си, беше облечен в сива памучна роба и дочен панталон, а отгоре беше пристегнал с колан черно вълнено палто.
Кю Лон за първи път чуваше имената Франсис Карвър и Кросби Уелс, но кимна мрачно, отдръпна се и приветства госта с добре дошъл в дома му, като настоя посетителят да се настани на почетното място край огъня. Поднесе му най-хубавата храна, която можеше да предложи, напълни вода за чай и се извини за оскъдното си гостоприемство. Продавачът на опиум мълчаливо гледаше как домакинът се суети насам-натам, сетне се поклони ниско, благодари за щедростта на Ах Кю, опита всяко от подредените пред него ястия и ги похвали. След като отхвърлиха формалностите, Сук Яншън се захвана да обясни причината за посещението си: както винаги, говореше оживено, с множество поетични преувеличения и народни мъдрости, чийто смисъл беше винаги красив, но невинаги много ясен.
В началото например отбеляза, че по всяко голямо дърво има изсъхнали клони, че най-добрите воини не са буйни и невъздържани и че понякога и най-хубавата цепеница може да подпали комина. Тези мъдрости, изредени една след друга в бърза последователност и без да е ясно за какво се отнасят, озадачиха домакина. Принуден да прояви пъргавия си ум, той отвърна с доста язвителната забележка, че везната си върви с теглилките, и така с помощта на поредната пословица подсказа, че гостът му говори несвързано и неразбрано.
Затова тук ще се намесим и ще предадем разказа на Сук Яншън по начин, който отразява точно съдържанието му, макар и без да се придържаме към стила му.
Ах Сук рядко ходеше в Хокитика. Предпочиташе да си стои в колибата в Кънери, която беше обзавел като салон с канапета с разхвърляни възглавници и с провесени драперии по стените, за да поглъщат и спират тежкия пушек, който се издигаше от лулите, мангалите, газениците и огнището. Пушалнята му вдъхваше сигурност — това впечатление се дължеше най-вече на топлия задух вътре — и Ах Сук беше свикнал с нейния уют. През последния половин месец обаче му се беше наложило да слезе до устието на реката цели пет пъти.