— Няма отрова — рече Ах Сук. — Аз не тровил Анна.
— О, не, грешиш — отвърна Манъринг, — ти тровиш Анна всеки ден!
— Дик — възкликна отчаяно Фрост, — какво общо има…
— Какво ли? — изрева магнатът, после отклони пистолета на педя от главата на китаеца и стреля. Ах Сук извика уплашено и вдигна ръце, от дупката в стената се посипаха прашинки. — Ето това е общото! Анна Уедърел се въргаля в мръсната бърлога на този тук — посочи той с револвера Ах Сук — шест дни в седмицата! А другият — дръпна силно плитката на Ах Кю — нарича Стейнс лъжец. Очевидно е разкрил, че Стейнс е намерил богата жила. Аз знам със сигурност, че Анна Уедърел беше с Емъри Стейнс в нощта, в която той изчезна, а между другото същата нощ в дома на оня саможивец се е появило цяло състояние и Анна си изгуби акъла! По дяволите, Чарли, не ме питай какво е общото!
Изведнъж четиримата заговориха едновременно.
— Ли го си хай нгъ… — поде Ах Кю.
— Ако си сигурен за „Аврора“… — каза Фрост.
— Нгор мо жу… — обади се Ах Сук.
— Някой е дал златото на Кросби Уелс! — заяви Манъринг.
Иззад Чарли Фрост прозвуча друг глас.
— Какво, по дяволите, става тук?
Беше търговецът Харалд Нилсен. Привел глава заради ниския праг на колибата, той се оглеждаше смаяно. Колито скочи към него и задуши пешовете на палтото и крачолите му. Нилсен протегна ръка и го погали зад ушите.
— Какво става? — повтори той. — За бога, Дик, гласът ти се чува от петдесет метра! Жълтите са наизскачали навън!
Манъринг стисна още по-здраво опашката на Ах Кю и извика:
— Харалд Нилсен! Свидетел на обвинението! Точно от теб имаме нужда!
— По-кротко — рече Нилсен, после бутна кучето, което беше стъпило с предните лапи на гърдите му, и сложи ръка на главата му, за да го успокои. — По-кротко! Ей сега ще дойде приставът. Какво става тук?
— Ти си бил в дома на Кросби — продължи Манъринг, без да понижава тон. — Видял си, че златото е било претопено, нали? Този жълт негодник ни прави на глупаци!
— Да — отвърна търговецът, който съвсем не намясто, сякаш не забелязваше какво се случва пред очите му, се мъчеше да отръска мокрото си палто, — златото беше претопено. И точно заради това съм тук. Но нищо не ти пречи да зададеш въпроса си по-тихо. Всички те чуват.
— Виждаш ли? — Магнатът се обърна към Ах Кю. — Дошъл е още един желаещ да те накара да проговориш! Още един ще насочи пистолет към главата ти!
— Извинявай, ама нямам никакво намерение да размахвам пистолети — обади се Нилсен. — И пак ще те попитам какви ги вършиш. Каквото и да си намислил, не изглежда добре.
— Не ще да се вразуми — вметна Фрост, който се боеше да не бъде забъркан.
— Остави го сам да обясни! — сопна му се Нилсен. — Хайде, какво става?
Тук ще пропуснем отговора на Манъринг, тъй като гой беше не само неточен, а и твърде превъзбуден, ще пропуснем и последвалия разговор, при който магнатът и Нилсен разбраха, че са пристигнали в китайското селище по една и съща причина, а Фрост, който съвсем ясно долавяше, че търговецът го гледа с известно подозрение заради продажбата на имуществото на Уелс, мълчеше недоволно. Изясняването отне доста време и чак след десетина минути вниманието се насочи към златаря Ах Кю, който продължаваше да стои в неудобна и позорна поза с извита назад глава. Манъринг предложи да отрежат плитката му, за да му покажат колко е важно да проговори, като с неприкрита наслада я дръпна с все сила. Етичните принципи на Нилсен обаче не допускаха унижаване на други човешки същества, а естетическите му не приемаха грозотата, тъй че той отново възрази и завързалият се спор забави още повече освобождаването на Ах Кю и хвърли Холи в неудържимо буйство.
Накрая Чарли Фрост, на когото до този момент никой не беше обръщал внимание, подметна, че навярно китайците просто не са разбрали въпросите. Той предложи отново да разпитат Ах Сук, но този път с помощта на тефтерчето, като по този начин, аргументира се банкерът, можели да бъдат сигурни, че нищо няма да се изгуби в превода. Нилсен зърна рационално зърно в тази идея и я одобри. Разочарован, Манъринг остана в малцинство и беше принуден да се съгласи. Пусна Ах Кю, прибра револвера в кобура и извади от вътрешния джоб тефтерчето, за да зададе въпроса с китайски йероглифи.
Манъринг с основание се гордееше с тефтерчето си. Страниците му бяха като азбучник, в който китайските йероглифи бяха написани под английските думи, магнатът дори си беше измислил нещо като показалец, с чиято помощ йероглифите можеха да бъдат съединявани, за да образуват по-сложни думи. Произношението им не беше посочено и затова понякога тефтерчето предизвикваше по-голямо объркване, отколкото помагаше, но като цяло представляваше хитроумно приспособление за водене на разговори. Манъринг изплези леко език — така правеше винаги когато се наложеше да чете или да пише — и запрелиства страниците.