Ах Сук обаче отговори на въпроса още преди той да бъде зададен. Надигна се от мястото си до огнището — изведнъж колибата стана много тясна, след като и той се изправи — и се прокашля.
— Знам тайна на Кросби Уелс — рече той.
Ето тази тайна беше научил сутринта в Кънери и заради нея беше дошъл при Ах Кю да потърси съвет.
— Какво? — възкликна Манъринг. — Какво?
— Той беше в Дънстан — продължи Ах Сук. — В Отаго.
Магнатът разочаровано се отдръпна.
— И какво ни помага това? Да ти имам тайната! Кросби Уелс е бил в Дънстан! Чудо голямо! Кога е било това, преди две, три години? И аз бях в Дънстан! Цяла Хокитика идва от Дънстан!
Нилсен се обърна към него.
— Не си ли го срещал там?
— Не, изобщо не го познавам. Но пък познавам жена му. От Дънидин.
Върху лицето на търговеца се изписа изненада.
— Познаваш жена му? Вдовицата?
— Да — потвърди неразговорливо Манъринг и запрелиства тефтера. — Но Кросби никога не съм го виждал. Тя живееше сама. А сега млъкнете, човек не може да си чуе мисълта в тази суматоха.
— Дънстан — рече Уолтър Муди, като пощипваше замислено брадичката си.
— Това е находище в Отаго.
— В Централен Отаго.
— Мина му вече времето. Сега там има само дълбоки рудници. Но беше чудно находище.
— За втори път тази вечер се споменава Дънстан — отбеляза Муди. — Прав съм, нали?
— Абсолютно, господин Муди.
— Чакай! Защо да е прав?
— Златото, с което е бил изнудван Лодърбак, е било намерено в Дънстан. Поне така ми каза той.
— Точно така, поне така е казал Лодърбак — кимна Муди. — Питам се дали можем да приемем на доверие подбудите на господин Лодърбак днес сутринта да подхвърли между другото името на находището в разговора си с господин Балфор.
— Какво по-точно намеквате, господин Муди?
— Не вярвате ли на Лодърбак?
— Няма причина да не вярвам на господин Лодърбак — отвърна Муди, — още повече че не съм го виждал никога през живота си. Но си давам сметка, че фактите от този разказ достигат до мен през една, ако не и през две ръце. Например въпросното находище в Дънстан. Доколкото става ясно, Франсис Карвър е споменал Дънстан пред господин Лодърбак, който от своя страна е преразказал срещата им на господин Балфор, а той пък изложи техния разговор пред мен тази вечер! Надявам се, ще се съгласите, че би било глупаво да приема думите на господин Балфор за непоклатима истина.
Муди явно не беше преценил правилно събеседниците си, че да поставя под съмнение толкова щекотлива тема като истината. Из цялата стая се разнесе недоволно мърморене.
— Нима не вярвате в правдивостта на разказа ни?
— По-вярно няма накъде, господин Муди!
— Че какво друго да каже освен това, което са му казали на него?
Муди побърза да премине в отстъпление.
— Не смятам, че сте преиначили или премълчали нещо в разказа си — рече той, като този път подбра по-внимателно думите и плъзна поглед по присъстващите. — Исках само да отбележа, че човек не бива да приема чуждата истина за своя.
— Защо? — обадиха се няколко гласа едновременно.
Той не отвърна веднага, размишляваше.
— В съда — поде Муди — свидетелят се заклева да разкрие истината, тоест своята истина, като се съгласява с две условия. Да разкрие „цялата“ истина и „нищо друго освен истината“. Но само второто поставя истинско ограничение. Първото е въпрос на лична преценка. Когато казваме „цялата истина“, ние по-точно имаме предвид всички факти и впечатления, които се отнасят до разглеждания въпрос. Това, което няма отношение, е не просто несъществено, а в много случаи е и умишлено подвеждащо. Господа — това обръщение му се стори странно предвид нееднородната компания в пушалнята, — аз твърдя, че не съществува такова нещо като „цялата истина“, по-скоро може да говорим за „уместната истина“, а уместността, ще се съгласите с мен, е винаги въпрос на преценка. Не мисля, че днес вечерта някой от вас е излъгал. Вярвам, че сте споделили с мен истината и само истината. Но вашите гледни точки са различни и се надявам да ми простите, че не възприемам разказа ви за едно цяло.
Настъпи мълчание и Муди долови, че ги е обидил.
— Разбира се — добави той тихо, — забележката ми е твърде ненавременна, все още не сте довършили разказа си. Не биваше да ви прекъсвам. Пак повтарям, не исках да засегна никого. Моля ви, продължете.