— Простете, въпросът е твърде деликатен.
— Значи става дума за пари! Познах ли?
— Не, не.
Муди прокара ръка по лицето си.
— Щом не е било за пари, значи е за любов! Вие сте влюбен, а баща ви не одобрява момичето…
— Не, господине, не съм влюбен.
— Жалко — подхвърли Балфор. — Добре, това налага извода, че вече сте женен, така ли е?
— Не съм женен.
— Може би сте млад вдовец?
— Никога не съм се женил, господине.
По-възрастният отново избухна в смях и вдигна ръце, сякаш да покаже, че смята потайността му за нелепа и вбесяваща, но не и обидна.
Докато Балфор се смееше, Муди се понадигна и надзърна над високата облегалка на креслото към дъното на стаята. Искаше му се да въвлече още някого в разговора и по този начин да отклони събеседника си от целта, която си беше поставил. Само че никой не срещна погледа му, като че ли нарочно го избягваха. Това беше странно. Ала позата му беше неудобна и държанието му беше нелюбезно и затова той се отпусна без желание обратно на креслото и кръстоса крака.
— Не желая да ви разочаровам — рече Муди, след като смехът утихна.
— Да ме разочаровате ли? В никакъв случай! — извика Балфор. — Не, не, запазете си тайните!
— Грешите, целта ми е не да прикрия някакви тайни, просто темата е твърде неприятна.
— А, винаги е така, господин Муди. Когато човек е млад, ненавижда миналото, иска му се да го загърби, да не го споделя, да не го разгласява пред други хора.
— Мъдри думи.
— Мъдри! И нищо повече?
— Не ви разбирам, господин Балфор.
— Явно сте решили да не задоволите любопитството ми.
— Признавам си, че то малко ме притеснява.
— Намирате се в град на златотърсачи, господине! Човек трябва да е сигурен в другарите си, трябва да им има доверие!
Това беше още по-странно. Едва сега, навярно заради нарастващото раздразнение, което накара Муди да заостри вниманието си към случващото се наоколо, любопитството му се пробуди. Необичайното мълчание в стаята едва ли можеше да мине за доказателство за онова братство, при което всичко се споделя с лекота… Още повече че Балфор не беше твърде словоохотлив за себе си и за общественото си положение, тъй че гостът да се почувства по-сигурен в него! Погледът му литна настрани към дебелия мъж до камината, чиито клепачи трепкаха от усилието да се престори на заспал, а след това към русокосия зад него, който прехвърляше билярдната щека от ръка в ръка, но май беше загубил всякакъв интерес към играта.
Нещо не беше както трябва, в това нямаше съмнение. Балфор явно действаше от името на останалите, опитваше се да му вземе мярката, да го види що за птица е. Но с каква цел? Зад канонадата от въпроси със сигурност се криеше нещо, някакъв умисъл, добре прикрит от шумното държание на превозвача, от щедро предлаганото съчувствие и очарование. Другите ги слушаха, колкото и нехайно да прелистваха вестници или да се преструваха на заспали. Щом Муди си даде сметка за това, изведнъж картината сякаш му се изясни, както когато случайно разпилени звезди се подредят пред нечий поглед в съзвездие. Балфор вече не приличаше на невъздържан веселяк, по-скоро изглеждаше напрегнат, прекалено възбуден, дори отчаян. И сега Муди се запита дали, ако откликне на желанието му, няма да спечели повече, отколкото ако продължи да упорства.
Уолтър Муди имаше немалък опит в изкуството на споделянето. Знаеше, че щом човек се довери, получава коварното право на свой ред да стане довереник на другия. Тайната заслужава тайна, разказът заслужава разказ, а кроткото очакване на взаимност можеше да бъде лост, който той знаеше как да използва. Дадеше ли си вид, че се доверява на превозвача, щеше да научи повече, отколкото ако открито изразеше съмнение в него, защото, ако приемеше да сподели историята си свободно и по своя воля, след това Балфор щеше да е длъжен да разкаже в замяна своята. Нямаше причина да скрива семейната история — колкото и да му беше неприятно да си я припомня, — а по този начин щеше да спечели близостта на превозвача. Не възнамеряваше, разбира се, да разкрива случилото се на борда на „На добър час“, но това не означаваше, че ще преиначи истината, тъй като то нямаше нищо общо с историята, която Томас Балфор искаше да чуе.
След тези размисли Муди взе решение да смени посоката.
— Давам си сметка, че тепърва трябва да спечеля доверието ви, господине — рече той. — Няма какво да крия. Ще ви разкажа своята история.
Превозвачът се отпусна с неприкрито задоволство в креслото.
— История, а? — възкликна той и се усмихна отново. — Изненадан съм, господин Муди, че в нея не става дума за любов, нито за пари!