Чарли Фрост се взираше заинтригувано в Ах Сук.
— Защо смятате така, господин Сук? — попита той. — Защо смятате, че знаете някаква тайна за Кросби Уелс?
Ах Сук се завъртя към него.
— Кросби Уелс прави удар в Дънстан. Много, много злато. Голям късмет.
Нилсен се обърна.
— Кросби Уелс е направил удар?
Манъринг също беше вдигнал глава.
— Какво? — обади се той. — Удар ли? Кога?
— В Дънстан — повтори Сук Яншън, без да отмества погледа си от Фрост. — Голям късмет. Съкровище. Много богат.
Нилсен пристъпи напред, което подразни банкера, тъй като все пак той беше подел разпита в тази насока. Но търговецът и Манъринг като че ли напълно бяха забравили за присъствието на младия мъж.
— Кога? — попита Нилсен. — Преди колко време?
— Две — Ах Сук вдигна два пръста.
— Преди две години! — възкликна Манъринг.
— Колко? Колко е било златото? — поинтересува се търговецът.
— Много хиляди.
— Колко? Четири ли? — Нилсен разпери четири пръста. — Четири хиляди?
Ах Сук вдигна рамене, не знаеше.
— И откъде разбрахте, господин Сук? — обади се Фрост. — Откъде разбрахте, че господин Уелс е забогатял в Дънстан?
— Питал конвоя — отвърна Ах Сук.
— Не се е доверил на банката! — извика Манъринг. — Какво ще кажеш, а, Чарли? Не е имал вяра на банката!
— Кой конвой? „Гилигам“ ли? Или „Грейсуд и Спиърс“? — рече Нилсен.
— „Грейсуд и Спиърс“.
— Значи Кросби Уелс е направил удар в Дънстан и след това е наел „Грейсуд и Спиърс“ да пренесат златото от находището, така ли? — обобщи Фрост.
— Да — кимна Ах Сук. — Точно така.
— Значи през цялото време Уелс е кътал съкровище в дома си! — извика Нилсен и поклати глава. — Парите са си били негови! А никой не го вярваше.
Манъринг посочи Ах Кю.
— А той? Той знаел ли е за това?
— Не — отвърна Ах Сук.
Магнатът ядосано избухна.
— В такъв случай какво значение има това, по дяволите? Златото в дома на Кросби е било претопено от него, от него! Джони Кю го е претопил със собствените си ръце!
— Може Кросби Уелс да му е платил — предположи Фрост.
— Така ли е? — попита Нилсен, като посочи Ах Кю. — Кросби Уелс ли му е платил да претопи златото?
— Той не знае Кросби Уелс — отговори Ах Сук.
— О, боже господи! — възкликна Манъринг.
Търговецът напрегнато местеше поглед от единия към другия китаец, сякаш можеше да разчете по лицата им доказателство, че двамата са в някакъв таен заговор. Нилсен беше подозрително настроен към китайците по принцип, макар лично да не познаваше нито един, неговите убеждения не почиваха на опита му и даже често изпадаха в противоречие с него, въпреки че доказателствата в противното никога не успяваха да променят мнението му. Той отдавна беше решил, че китайците са двулични, и нищо не би могло да го разубеди. Взрян в Ах Кю, Нилсен си припомни конспиративната теория, която Джоузеф Причард му беше споделил днес следобед: „Ако нас са ни насадили на пачи яйца, то навярно същото се отнася и за него“.
— Някой друг е в дъното на цялата работа — рече той. — Замесен е друг.
— Да — кимна Ах Сук.
— Кой? — попита нетърпеливо Нилсен.
— Нищо смислено няма да изкопчиш от него — обади се Манъринг. — Не си струва да си хабиш силите, предупреждавам те.
Отговорът на китаеца обаче изненада всички.
— Теру Тафарей — заяви той.
Венера в Козирог
След като си тръгна от „Скарата“, Обер Гаскоан се насочи право към „Скитникът“, над чиято врата се поклащаше изрисувана табела, провесена на два къси синджира от една греда на стряхата. На табелата имаше не надпис, а само щрихован силует на вървящ мъж с вирната брадичка и вързоп на рамо. От наперената му стойка беше логично да се приеме, че странноприемницата предлага подслон само за мъже, а и като цяло заведението сякаш не държеше сметка за нежния пол и това си личеше по пиринчения плювалник на верандата, пристроения отвън нужник и липсата на завеси. Всъщност обаче това бяха признаци на пестеливост, а не на категорична възбрана, „Скитникът“ не проявяваше предпочитания към половете и следваше неотклонно печелившата политика да не задава въпроси на наемателите и да предлага най-ниските цени за нощувка. При такива условия, естествено, човек е готов да се примири с редица недостатъци и до този извод беше стигнала и госпожа Лидия Уелс, която веднага се нанесе тук, тъй като самата тя беше доста спестовна.