Лидия Уелс имаше навика, когато очаква посетител, да се настанява в небрежна поза, тъй че щом гостът пристигне, тя да скочи уж сепнато и да го посрещне с кръшен смях. Гаскоан я завари изтегната на канапе в салона на странноприемницата, на изпънатия ѝ крак се полюшваше пантофка, главата беше отпусната върху възглавница, едната ръка беше преметната настрани, а другата държеше книга като задължителен реквизит при полагане. Напудрените страни и предизвикателната поза бяха изфабрикувани миг преди появата на Гаскоан и намекваха — съвсем целенасочено, — че книгата, в която е потънала домакинята, е с твърде непристойно съдържание.
Щом Гаскоан почука (проява на любезност, тъй като вратата беше отворена), Лидия Уелс скочи, ококори се и се разсмя звънко. Затвори рязко книгата и я хвърли на отоманката, но тъй, че заглавието да се вижда ясно.
Гаскоан се поклони. След като се изправи, с наслада плъзна поглед по домакинята — Лидия Уелс беше красавица и радост за окото. Навярно беше към четирийсетте, но можеше да мине за преждевременно съзряла трийсетгодишна или младееща петдесетгодишна. Тъй или иначе, тя отказваше да разкрие точната си рождена дата и беше ясно единствено, че е в неопределения период на средната възраст, който винаги привлича вниманието с неспособността да бъде категорично определен: когато Лидия кокетничеше като момиче, кокетността ѝ изпъкваше още повече заради напредналите ѝ години, а когато се държеше зряло, зрелостта беше още по-впечатляваща, тъй като идваше от толкова млада жена. Чертите ѝ напомняха на лисица, очите ѝ бяха леко склонени, носът се извиваше нагоре и наподобяваше застанало нащрек любопитно животинче. Устните ѝ бяха плътни, зъбите — добре оформени и правилно подредени. Косата ѝ, която мъжете наричаха червена, а жените — бакъреноруса, потъмняваше като пламък при всяко движение. В момента тя беше сплетена в сложна прическа, скриваща тила. Лидия носеше рокля от сива коприна, която въпреки строгия цвят едва ли можеше да мине за траурна, тъй както и на вид собственичката ѝ не можеше да бъде определена нито като зряла жена, нито като напъпила девойка. Роклята беше с висока яка с копчета, набрана предница и буфан ръкави, бухналите форми подчертаваха пищните гърди и правеха талията ѝ по-тънка. Стърчащите изпод огромните ръкави длани — в момента притиснати една към друга в знак на радостна изненада от появата на Гаскоан — изглеждаха крехки и миниатюрни като на кукла.
— Мосю Гаскоан! — извика тя, като проточи името с наслада. — Защо сте сам?
— Поднасям ви извинения, мадам — отвърна той.
— Поднасяте извинения и пробуждате дълбоки съжаления! — Лидия го огледа от глава до пети. — Да позная ли? Главоболие!
Гаскоан поклати глава и набързо разказа за случайно гръмналия в ръката на Анна пистолет. Не скри нищо. Лидия възкликна уплашено веднъж-дваж и го обсипа с въпроси, на които той отговори изчерпателно, ала с дрезгав от умора глас. Накрая домакинята се смили над него и му предложи да седне и да пийне нещо, той прие поканата ѝ с облекчение.
— Опасявам се, че имам само джин — додаде тя.
— Джин с малко вода е чудесно — отвърна секретарят на съда и се настани в креслото до канапето.
— Долнопробно питие — продължи весело Лидия. — Ще трябва да го понесете стоически. Постъпих глупаво, че не се сетих да взема една каса бренди от Дънидин. Тук човек не може да намери и напръстник приличен алкохол.
— Анна има в стаята си бутилка испанско шери.
— Испанско ли? — Лидия вдигна вежди заинтригувано.
— Херес де ла Фронтера. От Андалусия.
— Със сигурност би ми харесало. Чудя се как ли се е сдобила с него.
— Жалко, че не е тук да ви разкаже — отвърна галантно Гаскоан, макар че като гледаше как домакинята пъха краче в пантофката, повдигайки полите си така, че се мярна обутият в копринен чорап налят прасец, той си даде сметка, че всъщност изобщо не съжалява.
— Да, с нея щяхме да си прекараме чудесно — заяви Лидия. — Но нищо не ни пречи да отложим излизането за друг път, аз обичам да кроя планове за обикаляне по магазини. Освен ако не искате да дойдете с мен вместо Анна? Може би таите страст към шапките?
— Бих могъл да се престоря — отговори секретарят на съда и предизвика нов изблик на звънък смях.
— Страстта не може да бъде престорена — каза тя тихо. Стана от дивана и се приближи до скрина, на който на дървена табла бяха подредени бутилка без етикет и три чаши. Обърна две от тях, остави третата захлупена и добави: — Но не съм учудена.