— Добре — Гаскоан сведе уморено поглед към чашата си. — Искате ли да прескоча веднага и да я попитам?
— Не искам нищо, което не ви е по сърце — измърка Лидия. — Ще отида аз. Довечера.
— Но така ще провалите изненадата. С такова нетърпение я очаквахте.
Лидия приглади ръкава си.
— Не — рече твърдо, — горкото дете се е нагледало на изненади. Крайно време е да си почине, крайно време е някой да се погрижи за нея. Ще я взема под крилото си. Ще я поглезя!
— С всички ли сте толкова добра? — попита усмихнат Гаскоан. — Представям си ви, пред очите ми изниква съвсем ясно като видение: благородната дама, която с газениче в ръка обикаля от легло на легло и щедро раздава милостта си…
— Ха, тъкмо да си дойдем на думата — вметна Лидия.
— За кое? За милостта ли?
— Не, не! О, Обер, ще се пръсна, ако не ви кажа!
— За наследството ли става въпрос? — попита объркано той. — Много бързо!
На Гаскоан не му бяха напълно ясни отношенията между Лидия Уелс и покойния ѝ съпруг. За него беше странно, че двамата са живели на стотици километри разстояние — тя в Дънидин, а Кросби навътре в долината Арахура, където до този миг, почти половин месец след смъртта на съпруга си, Лидия не беше и стъпила. Единствено благоприличието го възпираше да не я разпита, макар че любопитството продължаваше да го човърка, а и на всичкото отгоре тя въобще не изглеждаше опечалена. Споменеше ли се името на Кросби, Лидия започваше да увърта.
Сега обаче тя поклати глава.
— Не, не. Нищо общо с наследството! Попитайте ме какво съм правила от последната ни среща, какво съм правила днес сутринта! Нямам търпение да ви кажа. Не мога да повярвам, че още не сте ме попитали!
— Хайде, кажете ми.
Лидия се изправи и драматично ококори сивите си очи.
— Купих странноприемница!
— Странноприемница ли! — повтори смаяно Гаскоан. — Коя?
— Тази тук.
— Тази?
— Смятате ме за лекомислена!
Тя плесна с ръце.
— Смятам ви за предприемчива, смела и много красива — отвърна той. — И каква ли още не. Но защо я купихте?
— Мисля да я преобразя — оповести Лидия. — Знаете, че съм практична жена, десет години сама си изкарвах хляба в Дънидин, а и преди това в Сидни. Наистина съм предприемчива, Обер! Още не сте ме видели, като се развихря. Тогава ще ви стане ясно какво е предприемчивост!
Гаскоан се огледа.
— И какво мислите да правите?
— Е, най-сетне стигаме до вашето „видение“. — Тя се приведе към него. — Видяхте ли в днешния вестник обявлението за спиритическия сеанс… в което се посочва, че мястото и времето ще бъдат уточнени впоследствие?
— О, не, стига!
Лидия вдигна вежди.
— Какво „О, не, стига!“?
— Въртене на маси и духове? — Гаскоан се усмихна. — Сеансите са глупаво забавление, с тях не можеш да си изкарваш хляба! Не можеш да печелиш от салонни номера! Ако заподозрат, че ги мамите, хората ще се ядосат. Пък и църквата не одобрява.
— Говорите така, все едно не става дума за цяла наука. Все едно е само някакво мошеничество — отвърна Лидия Уелс, която беше въздъхнала отегчено при споменаването на неодобрението на църквата. — Светът на свръхестественото не е номер, Обер. Етерът не е измама.
— О, стига — повтори той. — Все пак става дума за забавление, не за гадаене на бъдещето, нека не намесваме свръхестественото.
— Значи сте циник. — Тя се престори на разочарована. — Жалко, не ви смятах за такъв, виждахте ми се разочарован, невярващ, ала не и толкова закоравял.
— И да съм циник, то със сигурност съм поне добре осведомен циник — отговори високопарно Гаскоан. — Бил съм на немалко сеанси, госпожо Уелс, и щом ги отхвърлям като глупаво суеверие, не го правя просто ей така.
Тя се поколеба, след това протегна пухкавата си ръка и го хвана за ръкава.
— О, държа се нелюбезно, този въпрос явно ви е присърце — опомни се той.
— Не, не. — Лидия погали маншета му и след това се дръпна. — Няма да ме наричате „госпожа Уелс“ още дълго.
Секретарят на съда сведе глава.
— Предпочитате да се обръщам към вас с моминското ви име ли? — попита той, решил, че подобно желание е твърде неблагопристойно.
— Не, не… — Тя прехапа устни, след това се приведе към него и прошепна: — Възнамерявам да се омъжа отново.
— Да се омъжите?
— Да, колкото се може по-скоро. Но е тайна.
— Тайна ли? От мен?
— От всички.
— Няма ли поне с мен да споделите името на любимия си?
— Нито с вас, нито с когото и да било. Това е моята тайна любовна връзка. — Лидия се изкикоти. — Погледнете ме, държа се като тринайсетгодишно девойче, което се кани да пристане! Дори не смея да нося пръстена, макар да е толкова хубав: рубин от Дънстан в обков от злато от Дънстан.