— Навярно трябва да ви поздравя — рече французинът сърдечно, макар и по-студено отпреди, тъй като новината беше попарила надеждите му.
В света на възможностите се беше затворил един тунел, светлината беше угаснала, вратата се беше затръшнала под носа му. Буквално още от първия миг, в който беше зърнал Лидия Уелс, Гаскоан си мечтаеше как един ден тя ще стане негова любовница. Представяше си я в къщичката си, виждаше я как разтърсва медните си къдрици в леглото му, как сутрин стъква огъня, облечена в памучен пеньоар, разиграваше в ума си главозамайващите първи дни на ухажването, изграждането на семейния дом, отлитащите години. Мечтаеше за това без смущение и срам и дори без да съзнава накъде са кривнали мислите му. Беше му се струвало съвсем естествено: тя беше вдовица, той беше вдовец. Двама непознати в чужд град, събрани от сърдечно приятелство. Не беше чак толкова невероятно да намерят любовта.
Сега обаче, щом узна, че Лидия Уелс е вречена на друг, Гаскоан трябваше да отхвърли фантазиите си, а за да го направи, беше принуден да ги признае и щом го стори, осъзна колко са нелепи. В първия момент изпита самосъжаление, но после, като насочи хладния си разсъдък към тях, му стана смешно от тяхната незначителност.
— Безмерно съм щастлива — заяви вдовицата.
Той се усмихна.
— А как да се обръщам към вас, щом не мога да използвам „госпожо Уелс“?
— О, Обер! Ние сме приятели! Не е нужно да питате. Ще ме наричате Лидия, разбира се.
(Ще се намесим за миг, колкото да отбележим, че Обер Гаскоан и Лидия Уелс изобщо не бяха чак такива приятели, всъщност се познаваха само от три дни. Гаскоан я беше видял за първи път в четвъртък следобед, когато тя пристигна в съда да разпита за имуществото на покойния си съпруг, което беше прибрано в банката. Докато той вписваше молбата ѝ продажбата на имота да бъде обявена за нищожна, двамата се разговориха. В петък сутринта вдовицата се върна отново в съда и французинът, одързостен от очевидния интерес, който тя проявяваше към него, я помоли за честта да я придружи на обяд. Лидия Уелс прие предложението с кокетна изненада и секретарят, стиснал гордо слънчобрана ѝ, я съпроводи до „Максуел“, където поръча две порции ечемичена супа, най-белия хляб, който може да се намери, и малка гарафа сухо шери, а след това я настани на почетното място до прозореца.
Бързо стана ясно, че Лидия Уелс и Обер Гаскоан имат много общи неща и теми за разговор. Госпожа Уелс беше любопитна да научи всичко, случило се след смъртта на съпруга ѝ, а това, естествено, отведе секретаря на съда до Анна Уедърел и необяснимия ѝ припадък на пътя за Кънери. Лидия Уелс беше смаяна от новината и веднага обясни, че познавала Анна Уедърел. Момичето било отседнало за няколко седмици в пансиона ѝ в Дънидин, преди да замине миналата година за Хокитика, и през това време двете били станали много близки. И точно тогава вдовицата измисли своята „изненада“. Веднага след като раздигнаха съдовете от масата, тя изпрати Гаскоан в „Скарата“ да съобщи на Анна, че на другия ден в два следобед я очаква да ходи с тайнствена дама на пазар за шапки.)
— Щом имате годеник и ново начинание — рече той, — навярно бих могъл да се надявам, че престоят ви в Хокитика няма да е кратък.
— Човек никога не бива да губи надежда — отвърна Лидия Уелс, която разполагаше с богат запас от подобни мъдрости и обичаше да позира драматично, след като произнесеше някоя от тях.
— Правилно ли предполагам, че капиталовложението ви е било подпомогнато от вашия годеник? Да не е някой известен богаташ?
Вдовицата се разсмя.
— Обер, нищо няма да изкопчите от мен!
— Реших, че очаквате поне да опитам.
— Да, но само да опитате. А не да успеете!
— Това сигурно е някаква женска черта — отбеляза мрачно Гаскоан.
— Сигурно — засмя се пак тя. — Но ние сме проницателният пол, а аз бих казала, че точно това харесвате вие, мъжете.
Последва захаросана размяна на комплименти и двамата вдовци установиха, че са напълно равностойни в тази игра. Вместо да предаваме сантименталниченето им, по-добре, докато трае разговорът, да се спрем по-подробно на това, което иначе би могло погрешно да се възприеме като голяма слабост в характера на французина.
Гаскоан беше запленен от Лидия Уелс и гледаше с възхищение на изтънчената превзетост на говора и обноските ѝ, ала въпреки всичко не ѝ се беше доверил. Не беше предал Анна Уедърел и в разказа си за нея не беше споменал, че предишната седмица в оранжевата ѝ рокля е намерено злато, което сега беше опаковано в чувал от брашно и бе пъхнато под леглото му. Освен това беше описал събитията от четиринайсети януари, сякаш наистина смяташе, че Анна е посегнала на живота си, тъй като усещаше, че докато не се намери логично обяснение, по-добре да не привлича вниманието към множеството загадки от онази вечер. Много добре знаеше, че Анна няма представа къде са отишли тези среднощни часове, или иначе казано, кой ги е похитил, а той не желаеше да я излага на опасност. Затова се беше придържал към „официалната“ версия, според която Анна беше посегнала на живота си и беше намерена в безсъзнание отстрани на пътя. Беше възприел същото поведение и в разговорите си с другите и затова не му беше струвало никакво усилие да се държи така и с Лидия Уелс.