По-трудно ще ни бъде да обясним възторга му от Лидия Уелс и обстоятелството, че многобройните ѝ необясними хрумвания не са пробудили веднага съмнение у него. Длъжни сме да отбележим, че привличането беше възникнало още преди Гаскоан да разбере какво води Лидия в съда, то се беше породило още преди вдовицата да произнесе името си. Сега вече той знаеше, че отношенията с покойния ѝ съпруг са били твърде необичайни и че тайнственото съкровище, намерено в дома на мъртвеца, е оспорено в съда. Знаеше също така, че не бива да ѝ вярва, но когато беше с нея, сърцето му се изпълваше с чиста възхита. Разсъдъкът не може да надвие желанието, когато е неподправено и силно, то се превръща в нещо като чист разум. Лидия беше рядко срещан проблясък от стария свят и за секретаря на съда това беше неопровержим факт, доказан от логиката. Той знаеше, че острите ѝ котешки черти са взети непокътнати от по-стари, по-добри времена. Че формата на китката и глезена ѝ е несравнима, а гласът…
Ясно е какво се опитваме да покажем и нека се върнем към настоящата сцена.
Гаскоан остави чашата.
— Според мен е добре, че се омъжвате отново — рече той. — Твърде очарователна сте за вдовица.
— А не съм ли твърде очарователна за чужда съпруга?
— Ни най-малко. Очарователна сте точно толкова, колкото трябва: единствено благодарение на жени като вас ние, мъжете, се женим. Заради вас представата за брака изглежда поносима.
— Обер, вие сте ласкател.
— И ще ви полаская още повече, като ви призова да върнем разговора към темата, по която вие сте специалист и която нехайно омаловажих преди малко — рече французинът. — Хайде, Лидия, разкажете ми за духовете и за силите на етера, а аз ще се постарая да бъда лековерен и да не проявявам скептицизъм.
Колко прекрасна беше тя в слабата светлина на следобедното слънце, която падаше като було по раменете ѝ! Колко красиво играеха сенките в трапчинката под устните ѝ!
— Първо — Лидия Уелс се поизправи, — грешите, ако смятате, че обикновеният човек не би платил да узнае бъдещето си. Хората стават суеверни, когато залозите са високи, а на златните находища рискът и съответно възможността за печалба са големи. Мъжете тук биха платили немалко за съвет „от горе“, та нали думата „късмет“ не слиза от устните им! Биха се пробвали с всичко, което би могло да им донесе преимущество. В това отношение златотърсачите не се различават много от циганите, само са облечени в други дрехи.
Гаскоан се разсмя.
— Не ми се вярва златотърсачите да останат доволни от това сравнение, но схващам мисълта ви, госпожице Лидия, и признавам, че хората винаги са склонни да платят за съвет. Но дали ще вярват в ползата от него, в практическата полза, имам предвид? Боя се, че изпитанието ще е огромно, тъй като трябва да издържите проверката на доказателствата! А и как можете да бъдете сигурна, че няма да отклоните някого от правия път?
— Що за ужасен въпрос — отвърна Лидия Уелс. — Явно се съмнявате в уменията ми.
Гаскоан наистина се съмняваше, но галантно предпочете да го прикрие.
— Ни най-малко — рече той, — ала все още не ги познавам. И затова съм заинтригуван.
— В продължение на десет години държах игрален дом. През това време стрелката на колелото на късмета се спря на знака за голямата печалба само веднъж, и то защото в оста се беше заклещило паднало боклуче. Механизмът беше настроен така, че стрелката да подминава този знак. За всеки случай редовно смазвах местата от двете му страни. В последния момент стрелката винаги се плъзваше, но всичко изглеждаше на косъм и мъжете се трупаха и даваха и последния си шилинг за още едно завъртане на колелото.
— Госпожице Лидия, това е адски нечестно!
— Нищо подобно.