— О, не, мен златото не ме интересува — отвърна капеланът. — Исках да ви питам за един мъж, Карвър. Франсис Карвър.
Тафарей застина.
— Защо?
— Чух, че е бил стар познат на господин Уелс. Доколкото разбрах, между тях е имало някаква кавга. Били са скарани.
Присвил подозрително очи, маорът не отговори.
— Знаете ли нещо за това? — притисна го Девлин.
Когато сутринта на четиринайсети януари Теру Тафарей бе казал — срещу два шилинга — на Франсис Карвър къде живее Кросби Уелс, той изобщо не бе подозирал, че излага приятеля си на опасност. Не бяха необичайни и предложението, и начинът, по който то беше отправено. Немалко хора предлагаха възнаграждение за новини за свои познати, изчезнали сред находищата, издирваха братя, бащи, чичовци, синове, длъжници, съдружници и приятели. Разбира се, във вестника имаше цяла страница с лични обявления, само че не всички златотърсачи можеха да четат, а още по-малко имаха склонност да държат под око случващото се по света. В повечето случаи беше по-евтино и по-уместно да се заложи на мълвата и предаването на сведения от уста на уста. Тафарей прибра доволен двата шилинга и не се разтревожи, когато вечерта видя, че Карвър се приближава към дома на Уелс, че почуква на вратата и влиза. Реши да пренощува в гората недалеч от заложените капани, така че двамата да могат да поговорят необезпокоявано. Предполагаше, че Карвър е стар познайник на Уелс от Дънидин, и не се задълбочи повече в размислите си.
Но на сутринта Уелс бе намерен мъртъв, в деня на погребението под одъра му беше открита стъкленица с лауданум, няколко дни след това се оказа, че корабът на Карвър „На добър час“ изненадващо и под прикритието на мрака е вдигнал котва в нощта на четиринайсети януари. Тафарей се уплаши. Доказателствата като че ли сочеха, че Франсис Карвър има пръст в смъртта на саможивеца, и ако това наистина беше така, то маорът му беше помогнал, понеже го беше уведомил къде точно може да намери Уелс. И на всичкото отгоре беше получил възнаграждение за предателството си.
Присъщото на Тафарей самообладание, съществена част от представата му за самия него, не допускаше несъзнателни действия. Мисълта, че е предал приятеля си за пари, пораждаше у него срам, който се проявяваше като изпълнен с отвращение гняв, насочен едновременно навътре и навън. След погребението на Уелс маорът изпадна в мрачно раздразнение, скърцаше със зъби, скубеше си косите и проклинаше на всяка крачка Франсис Карвър.
И сега въпросът на Девлин го жегна и подлюти раната му. Очите на Тафарей заискряха, той вирна брадичка.
— Дори и да е имало кавга между тях — заяви маорът ядосано, — с нея вече е приключено.
— Разбира се — кимна капеланът и вдигна умиротворително ръка, — чух обаче, че двамата били братя. Кросби Уелс и Карвър. Може да е само израз, както вие посочихте преди малко, но исках да съм сигурен.
Новината озадачи Тафарей и за да скрие объркването си, той се намръщи още повече.
— Знаете ли нещо за това?
— Не! — отсече троснато маорът.
— Уелс не е ли споменавал за този Карвър?
— Нито дума.
Девлин забеляза, че от въпросите събеседникът му се вкисва, и реши да пробва нов подход.
— А как се справяше Кросби Уелс с ученето на маорски?
— Не толкова добре, колкото аз с английския.
— Не се и съмнявам! Говорите английски отлично.
Тафарей вирна брадичка.
— Пътувал съм със земемери. Много хора съм прекарал през планините.
Свещеникът се усмихна.
— Знаете ли, струва ми се, че усещам у вас сродна душа, Теру. Като че ли изобщо не сме толкова различни. Обичаме да споделяме историите си, езика, откриваме братя у другите. Да, убеден съм, че изобщо не сме толкова различни.
Думите на Девлин изразяваха не толкова възприятията, колкото надеждите му. Опитът го беше научил, че винаги е добре в началото на някоя връзка да установи нещо общо и ако то не съществува, да го създаде. Това не беше лъжа в буквалния смисъл на думата, ала ако го притиснеха, той нямаше да може да посочи по-точно предполагаемото сходство, а щеше да отвърне с мъгляви общи приказки.
— Аз не съм кръстен — възрази намръщено Тафарей.
— И въпреки това Бог е във вас. Вижда ми се, че у вас е заложена инстинктивна склонност към молитвата, Теру, иначе днес нямаше да сте тук. Нямаше да дойдете да поднесете почитта си на гроба на своя приятел, да се помолите за него.
Маорът поклати глава.
— Аз не се моля за Кросби. Помня го.
— Няма лошо. И това хич не е малко. Да помниш, е добро начало. — Капеланът се усмихна леко, долепи върховете на пръстите си и ги сведе надолу, както обикновено правеше пред олтара. — Молитвата често започва като възпоминание. Когато споменаваме близките си и тъгуваме за тях, ние се надяваме, че където и да се намират в момента, те са в безопасност и са добре. Надеждата ни всъщност е пожелание и изговорим ли го дори наум, без думи, то се превръща в смирена молитва. Възможно е да не знаем към кого се обръщаме, възможно е да отправяме молбата си, без да сме сигурни кой ни слуша и даже преди да сме повярвали, че има кой да ни чуе. Но според мен споменаването на близките ни е едно много добро начало. Когато си спомняме за тях с обич, ние им желаем здраве, радост и всичко добро. Ето такива са молитвите на християните. Християнинът гледа навън, Теру, той първо обича другия, а чак след това себе си. Ето защо християните имат много братя. Както такива, на които приличат, така и други, с които се различават. Като цяло никой от нас не е чак толкова различен от околните, нали?