Банкерът отвърна с насилено нехайство:
— Мога само да се надявам, че и господин Клинч споделя вашето мнение.
С това изказване той целеше донейде глуповато да си изпроси благоволението на събеседника, като похвали разумната му позиция. Льовентал обаче поклати глава.
— Господин Фрост, проявявате недискретност. Не бих ви съветвал да продължавате в тази посока.
Бенямин Льовентал беше роден в Хановер, който след заминаването му беше попаднал под властта на Прусия. (С буйните си мустаци и олисялото теме вестникарят напомняше на Ото фон Бисмарк, но приликата не беше плод на подражание, на Льовентал и през ум не би му минало да подражава на някого.) Той беше първороден син на търговец на платове, посветил живота си на стремежа да изучи двамата си синове. За своя неизмерима радост старецът беше видял мечтата си сбъдната, ала малко след като двамата младежи завършиха образованието си, родителите се разболяха от инфлуенца и починаха в деня, в който Хановер беше оповестил даването на пълни граждански права на еврейското население.
Това беше преломен момент за младия Льовентал. Макар да не беше суеверен и да не придаваше особен смисъл на съвпадението, двете събития оставаха свързани в ума му и поради факта, че бяха настъпили в един и същи ден, той се чувстваше дълбоко отчужден от тях. По същото време получи предложение да постъпи чирак в „Ди Хене“ в Илменау — родителите му без съмнение биха го окуражили да се възползва от тази възможност, — но тъй като Тюрингия все още не беше признала евреите за равноправни граждани, Льовентал смяташе, че ако приеме, ще прояви неуважение към паметта на майка си и баща си. Раздираше се от колебания. Страх го беше да не сгреши, а и по природа беше склонен към прекомерни анализи и самонаблюдения, винаги обмисляше до крайност подбудите за всяко свое действие. Тук няма да се разпростираме в подробни описания на причините и само ще отбележим, че в крайна сметка той реши да не заминава за Илменау, но и да не остава в Хановер. Веднага след смъртта на родителите си загърби Европа с намерение никога повече да не се завърне. Брат му Хайнрих пое търговията на баща им в Хановер, а Бенямин Льовентал прекоси с диплома в ръка Атлантика до Америка, където в следващите месеци, години и десетилетия си разказваше сам на себе си тази история по един и същи начин, без да променя и дума.
Нищо друго не притежава такава укрепваща сила, както повторението. С годините представата на Льовентал за миналото му се беше втвърдила и бе станала непоклатима като скала. Той вече не можеше да опише живота си другояче освен с категориите, които сам си беше наложил: че е морален човек, изправен пред парадокс, човек, който е постъпил правилно и винаги ще постъпва правилно. В ума му всеки избор беше морален. Вестникарят вече не правеше разлика между лични предпочитания и нравствен императив и дори не приемаше съществуването на подобна разлика. Именно заради това беше скастрил толкова строго Чарли Фрост.
Банкерът беше свел очи.
— Мога да бъда дискретен — рече той тихо. — Не се безпокойте.
— Ще отида да поговоря с Том — каза Льовентал, после прекоси с две крачки стаята и отвори вратата да го изпроводи. — Благодаря за поканата. Ще се видим довечера в „Короната“.
След като се върна от Кънери, Дик Манъринг отиде право в „Скарата“, където намери Едгар Клинч седнал зад бюрото в кабинета си. Без да чака покана, магнатът се разположи срещу него, разказва за случилото се следобед и образно описа насрочената за вечерта среща. Бяха решили за всеки случай да се съберат на неутрална територия и пушалнята на „Короната“, най-непривлекателният салон на най-нехаресваната странноприемница в Хокитика, се беше видяла на всички изключително разумен избор. Манъринг говореше твърде въодушевено, тъй като идеята за тайно събрание му допадаше много, той отдавна копнееше за членство в някаква гилдия, в стара и достъпна за малцина организация със средновековна йерархия и скришни правила. Постепенно обаче осъзна, че съдържателят не го слуша внимателно. Клинч беше положил длани на бюрото, сякаш се държеше за него — да не го отнесе вятърът, — и по време на дългата тирада на госта си не беше помръднал нито веднъж, само погледът му се стрелкаше притеснено из стаята. Лицето му, което обикновено беше румено, сега беше бяло като платно и мустаците потръпваха.
— Май нещо те яде, като те гледам — рече накрая Манъринг с нескрито недоволство, беше сигурен, че каквото и да безпокои съдържателя, то едва ли е по-вълнуващо от събитията в китайското селище и насрочената тайна среща, на която щяха да обсъдят изчезването на един от най-богатите хора в Хокитика.