— Две дупки ли?
— Само една.
— И вдовицата я е видяла?
— Не. Тя дойде след това. Но когато Гаскоан си тръгваше, рече, че имал среща с някаква дама… И тя се появи два часа по-късно.
— А за какво друго злато спомена преди малко? — попита изведнъж Манъринг.
— Мислех… — Клинч сведе очи. — Не, няма значение. Грешка беше. Забрави.
Магнатът се намръщи.
— Откъде накъде Лидия Уелс ще плаща дълга на Анна? Какво печели от това?
— Не знам — отвърна Клинч. — Но двете ми се видяха доста близки.
— Близки? От това не се печели!
— Не знам — повтори съдържателят.
— Вървели са под ръка? Били са в добро настроение? Какво? Хайде, говори!
— Да, бяха се хванали под ръка и когато вдовицата заговореше, Анна се привеждаше към нея.
Той замълча отнесено.
— И ти си я оставил да си тръгне! — избухна Манъринг. — Оставил си я да си тръгне, без да ме питаш, без дори да ми се обадиш! Тя е най-добрата ми уличница, Едгар! Много добре го знаеш. Другите и на малкия ѝ пръст не могат да стъпят!
— Нямаше как да я задържа — отвърна кисело Клинч. — Какво можех да направя, да я заключа в стаята ли? А и ти беше в Кънери.
Манъринг скочи от стола.
— Значи Анна Китайската вече е Анна Ничията! — Той стовари цилиндъра върху бедрото си. — Колко лесно ѝ се струва, а? Да се откаже от занаята си! Излиза, че всеки може да се събуди някоя сутрин и да му скимне да…
Едгар Клинч не го слушаше. Размишляваше печално, че утре е неделя, първата неделя от много месеци насам, в която нямаше да приготви коритото на Анна. На глас рече:
— Може би не е зле да се отбиеш през този Гаскоан да провериш за парите.
— Знаеш ли кое ме ядосва най-много, Едгар? — попита магнатът. — Да научавам последен новините. Да тичам след други хора. Кой не би се вбесил, като те слуша? Как си го представя Анна? Да почукам на вратата на човек, когото не познавам? И какво ще кажа? „Извинете, господине, но ако не се лъжа, под леглото ви има една торба пари, дето Анна Уедърел ми ги дължи!“ Това е обидно. Обидно и още как! Не, ако ме питаш мен, момичето е още мое. Още си е уличница и дългът ѝ не е платен.
Клинч кимна. Чувстваше се изнурен, искаше да остане сам. Взе чека, сгъна го и го прибра в портфейла до сърцето си.
— В колко часа каза, че е срещата довечера?
— По залез — отвърна Манъринг. — Но е добре да дойдеш малко по-рано или по-късно, за да не се изсипем там наведнъж. Ще се изненадаш колко хора държат да стигнат до дъното на тази бъркотия и да намерят кой е виновен за нея.
— „Короната“ не ми допада особено — измърмори съдържателят, все едно говореше на себе си. — Пестили са от стъклото. Прозорците към улицата трябваше да са по-големи. А и отпред няма навес.
— Но ще е спокойно и това е най-важното.
— Е, да.
Манъринг нахлупи цилиндъра си.
— Ако ме беше питал миналата седмица кой е виновен за тази каша, щях да ти кажа, че е евреинът. Ако ме беше питал вчера, щях да посоча вдовицата. Днес следобед щях да обвиня китайците. А сега? Сега, Едгар, проклет да съм, ако не заложа на уличницата! Помни ми думата, Анна Уедърел много добре знае как се е озовало това злато при Кросби Уелс и какво се е случило с Емъри Стейнс, лека му пръст, ако и още да не сме намерили тялото. Била посегнала на живота си! Била в траур! Шикалки! Сдушила се е с Лидия Уелс и двете кроят нещо!
Сук Яншън и Кю Лон се спускаха по пътя от Кънери за Хокитика, облечени с еднакви дрехи, с широкополи филцови шапки, вълнени антерийки и платнени обувки. Здрачаваше се и изведнъж се застуди, кафявите мътни локви отстрани заискриха в синьо. Движението беше слабо, нарядко минаваше някоя каруца или самотен ездач, бързащ към светлината и топлината на града, до който оставаха още пет километра, макар че вече се чуваше глухият грохот на океана, над приглушеното бумтене на вълните току се извисяваше писък на чайка, който отекваше слаб и безтегловен сред ромола на дъжда.
Двамата разговаряха на китайски.
— В „Аврора“ няма злато — каза Ах Кю.
— Сигурен ли си?
— Мината е изчерпана. Прекопана е от край до край.
— Понякога и в изчерпаните мини се крият изненади — отвърна Ах Сук. — Познавам мнозина, които си изкарват хляба, като преравят вече изоставени находища.
— Познаваш много китайци, които си изкарват хляба по този начин — поправи го Ах Кю. — И на всичкото отгоре тези, дето очите им не са толкова набити да зърнат златото, ги гонят и дори ги пребиват от бой.