— Богатството е бреме — въздъхна Ах Сук, който често цитираше тази пословица.
— Бреме, което се усеща най-тежко от бедните — отговори другарят му и го погледна. — Напоследък и при теб работите не вървят.
— Така е — кимна спокойно Ах Сук.
— Уличницата вече не я влече към опиума.
— Да. Не мога да си го обясня.
— Може да е намерила друг доставчик.
— Може.
— Май не ти се вярва много?
— Вече не знам на какво да вярвам.
— Подозираш аптекаря.
— И не само него.
Ах Кю се замисли, после добави:
— Според мен златото, което намерих, не е било на Анна.
— Да — съгласи се Ах Сук. — Най-вероятно е така. Най-малкото защото тя изобщо не е забелязала кражбата.
Златарят свъси вежди.
— Значи според теб това, което сторих, е кражба, така ли?
— Не бих искал да петня честта ти… — поде Ах Сук, но не се доизказа.
— Думите противоречат на желанието ти, Сук Яншън.
Ах Сук сведе глава.
— Прощавай. Глупав съм и глупостта е по-силна от мен.
— Дори и глупците имат мнение — рече Ах Кю. — Хайде, кажи ми. Според теб крадец ли съм?
— Крадец е този, който се мъчи да запази деянието си в тайна — отвърна неубедително златотърсачът.
— Петниш честта на много хора!
— Ако не съм прав, ще си взема думите обратно.
— Не си прав! — отсече Ах Кю. — Когато някой намери злато, не се разкудкудяква като кокошка, снесла яйце. Скрива го и не обелва дума пред другарите си. Тук всеки се стреми да опази тайната си. Само глупакът разправя на всеослушание какво е открил. И ти ще постъпиш така, Сук Яншън, ако попаднеш на жила.
— Само че това злато не е било открито в находище — отвърна Ах Сук. — Намерил си го в джоба на една жена, взел си го от нея, не от земята.
— Тя не знаеше какво носи в себе си! Беше като човек, който е спрял да лагерува на брега и е сляп за златото в реката, дори не подозира за богатствата край себе си.
— Но златото в реката не принадлежи на никого, не принадлежи и на реката.
— Ти самият каза, че златото не е било на Анна!
— Да, едва ли е било на Анна. Но какво да кажем за този, който го е пришил в роклята ѝ? Сигурно е имал някаква цел, нали?
— Не знам кой го е направил — отвърна разгорещено Ах Кю.
— Когато вземеш едно сребърно пени, не питаш кой го е отлял, нали? Не, питаш само у кого е било последно! Не съм крадец, просто взех нещо изгубено.
— Изгубено ли?
— Изгубено — повтори Ах Кю. — Никой не потърси златото. Било е откраднато, преди да попадне при мен, след това също бе откраднато.
— Прощавай — рече Ах Сук. — Признавам, че сгреших.
— Уличницата не е наложница — продължи въодушевено златарят, очевидно от доста време му се беше искало да се оправдае.
— Една уличницата не може да стане почтена. Нито пък богата. Честта и печалбата винаги отиват при сводника, не при нея. Да, единственият, който печели от този занаят, е мъжът, който стои зад нея с кесията в едната ръка и с пистолет в другата. Не съм откраднал от Анна! Какво мога да взема от нея? Тя не притежава нищо. Златото не е било нейно.
Зад тях се чу чаткане на копита и те се обърнаха: двама ездачи, привели се над гривите на конете, яздеха в галоп към Хокитика, устите на жребците бяха разпенени, мъжете размахваха камшици, за да пришпорят животните да ускорят ход. Китайците се дръпнаха да им направят път.
— Прощавай — повтори Ах Сук, след като ездачите отминаха. — Сгреших. Не си крадец, Кю Лон.
Продължиха да вървят нататък.
— Истинският крадец е господин Стейнс — отвърна Ах Кю. — Прибрал е златото и е избягал без никакви угризения. Глупаво постъпих, че му се доверих.
— Стейнс е съдружник на Франсис Карвър — изтъкна Ах Сук.
— Регистрите на „Аврора“ го доказват. Съюзът им е достатъчно основание да се съмняваш в него.
Златарят го погледна.
— Не познавам този Франсис Карвър. До днес не бях чувал името му.
— Той е търговец — уточни безизразно Ах Сук. — Знам го от Гуанджоу, още от момче. Той предаде семейството ми и аз съм се заклел да го убия.
— Това вече го разбрах. Но бих искал да науча повече.
— Историята е доста тъжна.
— Тогава ще я изслушам със състрадание. Предателството към мой сънародник е предателство и към мен.
Ах Сук се намръщи.
— Трябва да си отмъстя аз, не ти — каза той.
— Имах предвид, че трябва да си помагаме, Сук Яншън.
— Защо да трябва?
— В тази страна животът на един китаец не струва нищо.