— Сред златотърсачите ничий живот не струва нищо.
— Грешиш — възрази Ах Кю. — Днес видя как ме удряха, дърпаха ме за косата, обиждаха ме, заплашваха ме със смърт — и без никакви последствия! Какво мога да сторя? Всеки в Хокитика ще повярва на думите на Манъринг, не на мен, и защо? Защото аз съм китаец, а той не е. Ние с теб сме длъжни да си помагаме, Ах Сук. Длъжни сме. Законът е срещу нас и ние трябва да се обединим срещу него.
Този възглед беше съвсем нов за Ах Сук и той дълго го обмисля мълчаливо. Ах Кю си свали шапката, бръсна я няколко пъти с длан и после пак я сложи на главата си. От шубраците се обади нектарник с примамлив гърлен зов, повикът беше поет от друга птица, после от трета и дърветата наоколо оживяха от чуруликане.
Сук Яншън живееше и работеше сам не по принуда, а по предпочитание. По природа не беше сприхав и не му беше трудно да завързва познанства, а сприятелеше ли се, лесно задълбочаваше отношенията, само че предпочиташе да отговаря единствено пред себе си. Не харесваше тежестта на задълженията, които се налагаха от другите и от техните надежди, а опитът му показваше, че приятелството почти винаги води до очаквания, зависимости и чувство за вина. Той смяташе за близки тези, които не искаха нищо и раздаваха с лека ръка, и в резултат на това миналото му беше богато на щедри познайници и бедно откъм обич. Ах Сук се причисляваше към обществения авангард на свободните личности, които отстояваха непоклатимо своите убеждения и които според него бяха осъдени винаги да бъдат неразбрани. С годините усещането, че светът го подценява, щеше да прерасне в нещо като демагогия, той беше напълно сигурен в правотата на своите възгледи и не смяташе за необходимо да ги обяснява на останалите. Като цяло схващанията му отразяваха един по-прост, по-добър свят, който Ах Сук обитаваше във въжделенията си, тъй като предпочиташе пречистващия пламък на самотата пред обществените задължения и имаше склонност, когато се намира в компания, да се държи високомерно. Не че не го съзнаваше, той дори прекалено се взираше в себе си и се отдаваше на безкрайни самоанализи от най-строг и умозрителен вид. Само че се ровичкаше в ума си тъй, както пророкът тълкува странните си видения, или иначе казано, почтително и с пълната увереност, че му е съдено да бъде вестител на космическата първопричина, на вселенския промисъл.
— Враждата ми с Франсис Карвър — рече той накрая — има много начала, но се надявам краят ѝ да е само един.
— Разкажи ми — подкани го Ах Кю.
Харалд Нилсен затвори вратата на кабинета в кантората си, седна на бюрото и без да свали палтото и шапката, набързо надраска бележка до Джоузеф Причард. Писмото му звучеше тромаво, дори налудничаво, ала той не си направи труда да го оправи. Без да го чете още веднъж, попи мастилото, сгъна листа и го подпечата с кръглия печат на „Нилсен и Сие“. После извика Албърт и му нареди незабавно да го отнесе в аптеката на Причард на „Колингуд“.
Щом Албърт излезе, търговецът окачи шапката си, съблече подгизналото палто, наметна сух халат и извади лулата, но и след като я запали и се настани удобно с вдигнати на бюрото крака, пак не се успокои. Зъзнеше. Кожата му беше влажна, сърцето му биеше забързано. Стиснал лулата в крайчеца на устата, той насочи вниманието си към това, което го тревожеше: обещанието, което сутринта беше дал на Джордж Шепард, тъмничаря.
Чудеше се дали да наруши клетвата си и на срещата довечера да сподели за предложението на Шепард. То със сигурност имаше отношение към обсъжданите въпроси най-малкото защото ставаше дума за дял от богатството на Кросби Уелс, но и също така, подозираше Нилсен, защото враждебността на тъмничаря към политика Лодърбак се дължеше не само на различия в мнението за труда на затворниците, строежа на нов затвор и пътища. Като се имаше предвид, че Алистър Лодърбак беше открил трупа на Кросби Уелс, излизаше, че и Шепард е забъркан в мистерията около саможивеца! Но какво точно знаеше тъмничарят и на кого служеше освен на собствените си себични интереси? Дали е бил в течение за съкровището, скрито в дома на Кросби Уелс? Дали и Лодърбак не е знаел за него? Търговецът преметна замислено крак връз крак и хвана чашката на лулата във вдлъбнатината между палеца и показалеца. Както и да го погледнеше човек, разсъждаваше той, не можеше да се отрече, че Джордж Шепард знае много повече, отколкото показва.
Харалд Нилсен беше свикнал да се радва на чуждото внимание, на власт, която постигаше над околните чрез остроумие, високопарни излияния и преднамерено комично поведение. Когато по една или друга причина се наложеше да пребивава в периферията на някоя компания, бързо се отегчаваше. Суетата му изискваше постоянно подклаждане и поднасяне на доказателства, че несекващото съграждане на егото му е изцяло под негова власт. Мисълта, че е бил изигран като глупак, неимоверно го дразнеше, и то не защото смяташе, че не заслужава подобно отношение (той много добре съзнаваше, че е чувствителен тип, и често се шегуваше с това), а защото не можеше да отгатне по каква причина Шепард се е отнесъл така с него.