Балфор измърмори нещо под нос, но не го прекъсна. Взираше се в огъня, стиснал здраво пурата в устата си, ръката му държеше хлабаво чашата. Останалите единайсетима също бяха притихнали. Явно играта на билярдната маса беше преустановена, тъй като Муди вече не чуваше трополенето на топките отзад. В тишината се усещаше някакво напрежение, сякаш слушателите очакваха с боязън той да разкрие нещо, за което вече се досещат.
— Срещата ни не беше радостна — продължи младият мъж. Говореше силно, за да надвика барабаненето на дъжда, тъй че да го чуват всички в стаята, но без да си проличи, че е забелязал вниманието им. — Той беше пиян и страшно се ядоса, като ме видя. Разбрах, че е станал невероятно богат и се е оженил отново, без съмнение новата му съпруга не знае нищо за миналото му, нито пък че пред закона е обвързан с друга. Признавам с тъга, че не бях изненадан. Отношенията с баща ми никога не са били сърдечни и не за първи път го хващах в съмнителни обстоятелства… Макар да трябва да добавя, че досега никога не е престъпвал закона. Голямата изненада дойде, когато попитах за брат ми и научих, че той е помагал на баща ни още от самото начало, двамата заедно са замислили бягството си и са заминали на юг като съдружници. Не изчаках да се появи и Фредерик — не бих понесъл да ги видя един до друг — и заявих, че си тръгвам. Баща ми скочи и се опита да ме спре. Изплъзнах му се и веднага реших да дойда тук. Имах достатъчно пари да се върна в Лондон, но мъката ми… — Муди замълча и щракна безпомощно с пръсти. — Не знам. Сметнах, че за известно време тежкият труд ще ми се отрази добре. А и не искам да ставам адвокат. — Възцари се тишина. Той поклати глава, поприведе се леко напред и добави по-бодро: — Тъжна история. Срам ме е от семейството ми, господин Балфор, но нямам намерение да размишлявам надълго и нашироко върху миналото. Смятам да започна начисто.
— Да, наистина е тъжна! — извика превозвачът, след като най-сетне извади пурата от устата си и я размаха във въздуха. — Жал ми е за вас, господин Муди, и в същото време ви поздравявам. Правилно сте поели по пътя на златотърсача. Ново начало! Дори бих казал — революция! Да започнеш начисто, да изградиш живота си от нищото, ето това е истината!
— Окуражителни слова — отбеляза Муди.
— Баща ви е със същата фамилия, предполагам?
— Да — кимна той. — Малкото му име е Ейдриън, да не би да го познавате?
— Не — отвърна Балфор и след като видя разочарованието му, добави: — Но това не означава нищо. Аз се занимавам с превоз и доставки на стоки, както споменах, вече не се движа толкова в средите на златотърсачите. Бях в Дънидин. Почти три години прекарах там. Но щом вашият старец е ударил кьоравото, явно е бил навътре в сушата, не по крайбрежието. Горе в планините. Кой го знае къде е бил, в Туапека, в Клайд? Но да се върнем към настоящето, господин Муди. Не ви ли е страх, че може да ви е проследил?
— Не — отвърна простичко младият мъж. — Направих си труда да създам впечатлението, че още същия ден заминавам за Англия. На пристанището намерих един мъж, който се канеше да отпътува за Ливърпул. Обясних му в какво положение съм изпаднал и след кратки преговори разменихме документите си. Той си купи билет на мое име, а аз — на негово. Ако баща ми отиде да разпитва, служителите ще му дадат доказателство, че вече съм напуснал островите и съм на път към дома.
— Но все пак е възможно той и брат ви да дойдат тук. Заради находищата.
— Един господ знае дали ще го направят. Доколкото разбрах, те вече са изкарали достатъчно злато в Отаго.
— Достатъчно злато, а!
Превозвачът понечи да се засмее отново. Муди вдигна рамене и рече хладно:
— Е, ще се подготвя за възможността да пристигнат тук, разбира се. Но не очаквам да се случи.
— Да, да, разбира се — закима Балфор и го потупа тежко по рамото. — Да поговорим за по-приятни неща. Кажете ми какво възнамерявате да направите с парите си, щом забогатеете? Ще се върнете да ги харчите в Шотландия ли?
— На това се надявам. Чувал съм, че човек може да изкара солидна сума за не повече от четири месеца, така че смятам да си тръгна, преди да е дошла зимата. Според вас възможно ли е?
— Напълно — отвърна по-възрастният мъж, усмихнат към въглените, — да, напълно е възможно и човек следва да се надява на подобен развой. И нямате приятели в града, така ли? Няма кой да ви посрещне на вълнолома, нито при кого да отседнете, другари от едно време?