— Това е — рече Томас Балфор. — Това е всичко. Дотук сме стигнали.
Муди премига и се огледа. Разказът на Балфор, колкото и да бе разпокъсан и хаотичен, наистина беше обяснил присъствието на всеки мъж в пушалнята. До прозореца стоеше маорът Теру Тафарей, верният приятел на Кросби Уелс, когото накрая той неволно беше предал. В отсрещния ъгъл беше Чарли Фрост, банкерът, уредил продажбата на къщата и земята на Уелс, а срещу него седеше вестникарят Бенямин Льовентал, който беше научил за смъртта на саможивеца само няколко часа след настъпването ѝ. Едгар Клинч, купувачът на имуществото на Уелс, сучеше мустаци на канапето при билярдната маса. До огнището беше Дик Манъринг, собственикът на вариетето и близък на Емъри Стейнс, зад него — врагът му Ах Кю. С щека в ръка стоеше търговецът комисионер Харалд Нилсен — той беше намерил в дома на Кросби Уелс не само огромно съкровище, но и полупразна стъкленица с лауданум, купена от аптеката на Джоузеф Причард, който пък седеше до Муди, от другата му страна беше Томас Балфор, храненикът на политика Лодърбак, чийто пътен сандък беше изчезнал неотдавна от пристанището. До Балфор, в кресло с висока облегалка, се беше разположил Обер Гаскоан, който беше платил гаранцията на Анна Уедърел и беше намерил друго, по-малко съкровище в оранжевата ѝ рокля. Зад него беше Ах Сук, единак, търговец на опиум и съдържател на пушалнята в Кънери, стар познат на Франсис Карвър, който днес следобед беше установил, че Кросби Уелс е натрупал състояние в Дънидин. И накрая, подпрян на билярдната маса със скръстени на гърдите ръце, стоеше капеланът Кауъл Девлин, който беше отслужил опелото при погребението на саможивеца на Гледка.
Тази разнородна компания, мислеше си Муди, беше събрала хора само от покрайнините, без да стигне до ядрото. Единственото общо между дванайсетимата мъже беше връзката им със събитията от четиринайсети януари, когато Анна Уедърел едва не се беше простила с живота, Кросби Уелс беше напуснал този свят, Емъри Стейнс беше изчезнал, Франсис Карвър беше отплавал, а Алистър Лодърбак беше пристигнал в града. Само че нито един от тях сега не беше тук. Липсваше и тъмничарят Джордж Шепард, както и хитрата вдовица Лидия Уелс.
После през ума на Муди мина друго: същата вечер самият той беше стъпил за първи път на новозеландска земя. След като беше слязъл от парахода, с който бе пристигнал от Ливърпул в Дънидин, Муди беше вдигнал очи нагоре и за първи път бе усетил на какво чуждо място е попаднал. Небето беше обърнато, подредбата на звездите беше друга, Полярната звезда беше под нозете му, не се виждаше. Търси я дълго и безуспешно, искаше да измери географската ширина по ъгъла на изпънатата си ръка, както беше правил като момче в другия край на земното кълбо. Намери Орион — извърнат на една страна, колчанът под него, мечът увиснал наопаки от пояса, Голямата мечка приличаше на провесено на ченгел умряло куче. Връхлетя го печал. Тук древните образи нямаха смисъл. Накрая Муди откри Южния кръст и се опита да си припомни правилото как да се ориентира за полюса, тъй като в тази част на света, в мрака на антиподите, където всичко беше в хаос и обърнато надолу с главата, нямаше звезда, която да сочи към него. Коя чертица на кръста се използваше, хоризонталната или вертикалната? Муди не помнеше. Имаше някакво правило, мереше се един пръст разстояние, после нещо се пресмяташе. Незнайно защо липсата на звезда, сочеща полюса, го тревожеше.
Муди се взря в огнището, въглените отдавна бяха станали на пепел. В разказа си Томас Балфор не се беше придържал към хронологията, а и го беше накъсвал допълнително с безчет вмятания, пояснения и повторения, които следваха в безкраен кръг едно подир друго. Колко разкривена беше картината на случилото се и колко трудно беше човек да я обгърне в нейната цялост! Муди насочи мислите си към това, което беше узнал днес вечерта, и се опита да подреди разказаните събития в реда, в който бяха настъпили.
Преди осем-девет месеца бившият каторжник Франсис Карвър беше успял да принуди с измама Алистър Лодърбак да му прехвърли кораба си „На добър час“. След това заради някакво неустановено усложнение пътният сандък, чрез който Карвър беше изнудвал политика, беше изчезнал. Вътре в него имаше злато на стойност приблизително четири хиляди лири, внимателно пришито към пет рокли от Лидия Уелс, която към онзи момент се беше представяла за съпруга на Франсис Карвър.