Четири хиляди лири бяха много пари и съвсем естествено, след като беше разбрал за липсата на сандъка, Карвър се беше опитал да си го върне. Той беше пристигнал в Хокитика — най-вероятно беше предположил, че товарът е бил пренасочен тук по погрешка — и беше публикувал обявление в „Уест Коуст Таймс“ с предложение за щедро възнаграждение. В редакцията се беше представил под името Кросби Франсис Уелс — дори беше показал акт за раждане, за да потвърди самоличността си, — макар в града да беше известен като Франсис Карвър. Нямаше обяснение защо изнудването на Лодърбак го е принудило — или вдъхновило — да приеме чуждо име. Не се знаеше и как актът за раждане на Кросби Уелс, стига да не беше фалшификат, се е оказал в ръцете му.
Истинският Кросби Уелс (или, помисли си Муди, някой друг Кросби Уелс) беше живял сам-самичък в Арахура на няколко километра северно от Хокитика. Уелс не беше имал почти никакви приятели, а малцината му познати не го бяха смятали за заможен. Но въпреки това, докато разследваше обстоятелствата около смъртта му, Ах Сук беше установил, че преди години Уелс е направил удар в Дънстан и е намерил злато на стойност няколко хиляди лири. По някаква причина саможивецът се беше постарал да не се разчува.
Франсис Карвър беше публикувал обявлението си в „Таймс“ в началото на юни (за което свидетелстваше Бенямин Льовентал). По време на престоя си в Хокитика той беше предложил на Теру Тафарей да му се плаща за новини за Кросби Уелс. Маорът обаче още не е познавал Уелс, сандъкът също не е бил намерен и Карвър се беше върнал в Дънидин с празни ръце.
С „На добър час“ в Хокитика беше пристигнала и Анна Уедърел, облечена с лилава рокля, която беше взела под наем от новия си работодател Дик Манъринг. Няколко седмици по-късно тя беше научила за изхвърлен на брега — навярно след някое корабокрушение — сандък с пет рокли и ги беше купила и петте.
Логично беше да се приеме, че не е знаела за скритото в тях съкровище, нито пък за произхода им. Тя не беше отваряла дума за златото пред никого и не беше правила опит да го извади. Муди се замисли над тази хипотеза. Възможно ли беше наистина да не е знаела? Можеше да приеме, че заради пристрастеността си към опиума Анна не е обърнала внимание на необичайната тежест, която не би останала незабелязана от една трезва жена, ала все пак, както Гаскоан беше подчертал, тя беше живяла при Лидия Уелс и сигурно познаваше гардероба ѝ. Така или иначе, оттогава Анна беше носила скъпоценните рокли непрестанно с изключение на период от един месец през септември-октомври, когато заради положението си е била принудена да облече специално шита по-широка дреха.
Едгар Клинч, съдържателят на „Скарата“, където живееше Анна, беше намерил скритото в роклите съкровище и беше решил, че работодателят ѝ Дик Манъринг я използва да пренася тайно злато от находището, за да избегне плащането на данъци. Мисълта за този заговор не му беше давала мира, но Клинч нямаше основание да иска обяснение от уличницата и сводника и не го беше направил.
Ала не само той беше попаднал на скритото в роклите на Анна богатство и погрешно беше изтълкувал произхода му. Златотърсачът Кю Лон също беше разкрил тайната — всъщност почти едновременно с Клинч — и беше стигнал до неговите изводи. Ах Кю на собствен гръб беше установил, че Манъринг не се свени да прибягва до мошеничества и измами, и затова беше решил да го изиграе, като източи златото от роклите на Анна и го претопи на кюлчета, на които да изпише „Аврора“, тъй че в банката приходите да се водят на името на находището, което по това време вече е било закупено от младия Емъри Стейнс.
Извличането на златото от роклите на Анна беше отнело няколко месеца. Всеки път, когато се отбивала в колибата на Ах Кю в китайското селище в Кънери, Анна била замаяна от опиума и той спокойно можел да разшие подгъва с иглата, без тя да усети. Анна никога не ходела в китайското селище с оранжевата си рокля и затова златото в нея беше останало и след като Ах Кю беше изпразнил другите четири.
Никой не знаеше как и защо блокчетата на Ах Кю са били откраднати от трезора в лагера. Най-вероятно крадецът беше изчезналият Стейнс, който обаче нямаше никакъв мотив за това. Младият мъж беше богат като Крез и поне според мнозина беше нечуван късметлия. За какво му е да краде от своя работник? А и да крие златото в дома на непознат на няколко километра от находището? Каквито и да бяха подбудите на Стейнс, според Муди едно беше сигурно: той не беше внесъл в банката кюлчетата на Ах Кю на името на „Аврора“, както беше длъжен да стори. Това беше озадачаващо, тъй като ако беше стигнало до банката, претопеното злато щеше да превърне — поне на хартия — изчерпаната мина в доходоносно начинание.