Също толкова необясним беше и актът за дарение, който Кауъл Девлин беше намерил в печката на Кросби Уелс и в който, макар да не беше подписан, присъстваше името на Емъри Стейнс. Документът като че ли сочеше, че младият мъж и Кросби Уелс са били свързани по някакъв начин и че скритото съкровище е било предназначено за дар от Емъри Стейнс за Анна Уедърел. А това заплиташе още повече мистерията, понеже, както и да го погледнеше човек, златото не беше на Стейнс, че да го подарява!
Анна беше заченала дете от Карвър още преди да пристигне в Хокитика, и през пролетта положението ѝ най-сетне беше започнало да си личи. До раждане обаче не се беше стигнало, защото в средата на октомври Карвър се беше върнал в Хокитика, беше пребил жестоко уличницата и тя беше пометнала. Впоследствие Анна беше споделила с Едгар Клинч, че капитанът хладнокръвно е убил собствената си рожба.
Муди прекъсна с хронологията, за да обмисли това злощастно събитие. Днес вечерта смъртта на детето беше спомената мимоходом на няколко пъти, но май никой от присъстващите не беше наясно как точно се е стигнало до фаталното спречкване. От вродена тактичност Муди не беше притиснал събеседниците си за повече подробности, ала сега се запита как отношенията между Анна и Карвър се вписват в цялостната картина на разказа. Чудеше се дали смъртта на детето наистина е била умишлена и какво е подтикнало капитана да извърши това чудовищно злодеяние. Дванайсетимата мъже в пушалнята не можеха да дадат категоричен отговор на този въпрос, разбира се, те само споделяха чутото от други.
(Колко непроницаеми са умовете на жените и мъжете, които не са пред очите ни! Как ни убягват техните подбуди! Не бе изключено Франсис Карвър да е убил детето си в резултат на трезво взето решение, в изблик на омраза, като брутален начин да сложи край на бременността или пък неволно, без да иска — докато не го запитаха направо, нямаше как да бъдат сигурни. Анна Уедърел, която го беше обвинила в убийство, имаше стотици причини да излъже.)
След като стигна до този извод, Муди продължи нататък.
Теру Тафарей беше срещнал случайно Карвър сутринта на четиринайсети януари и си беше спомнил предложението му от предишната година. Двамата се бяха договорили за възнаграждение от два шилинга за сведения къде живее Кросби Уелс. Бяха си стиснали ръцете, маорът беше указал посоката и Карвър се беше отправил към Арахура още същия ден, последния ден на Уелс. Вероятно беше станал свидетел на смъртта на саможивеца или си беше тръгнал миг преди тя да настъпи, но така или иначе, беше пристигнал в дома му със стъкленица лауданум, следи от който бяха открити впоследствие при аутопсията в стомаха на Кросби Уелс. След това Карвър се беше върнал в Хокитика и още същата нощ беше вдигнал котва с „На добър час“. От Хокитика се беше отправил не към Кантон (както смяташе Балфор), а към Дънидин, към Порт Чалмърс, както можеше да потвърди самият Муди, понеже именно там се бе качил след дванайсет дни на кораба.
Алистър Лодърбак се беше появил в дома на Уелс малко след заминаването на Карвър и беше намерил саможивеца мъртъв, обронил глава на кухненската маса. Беше продължил пътя си към Хокитика и там беше разговарял с Бенямин Льовентал, който имал намерение да отпечата специален брой на вестника в понеделник. След като беше научил от Лодърбак за смъртта на Кросби Уелс, Льовентал беше предположил, че собствеността на покойника ще бъде обявена за продан. На сутринта беше съобщил на съдържателя Едгар Клинч за тази възможност, тъй като знаел, че Клинч търси начин да закупи земя наоколо. Клинч веднага беше отнесъл капарото в банката и там Чарли Фрост беше уредил набързо продажбата на имуществото.
След това Клинч беше възложил на Харалд Нилсен да разчисти къщата на покойника и да продаде вещите му. За своя огромна изненада Нилсен беше попаднал на цяло състояние, скрито на различни места в единствената стая. Златото беше претопено в банката и оценено на малко повече от четири хиляди лири. Нилсен беше получил своите десет процента комисиона и от останалите три хиляди и шестстотин лири бяха платени различни данъци, такси и разходи, в това число и трийсетте лири на банкера Чарли Фрост. В момента остатъкът беше под запор в Запасна банка. Клинч обаче едва ли щеше да види и пени от тази сума, защото няколко дни след смъртта на саможивеца от Дънидин беше пристигнала вдовицата Лидия Уелс, която беше подала иск продажбата на имуществото да бъде обявена за нищожна, тъй като собствеността и вещите на покойния ѝ съпруг ѝ принадлежат по право.