— Светлините на пристана — отвърна момчето, продължаваше да се държи за корема, явно не можеше да си поеме дъх.
— Говори!
— Не мога…
Хлапето се закашля.
— Къде си тичал? — развика се магнатът. — Казах ти да стоиш отпред на вратата! Да не мърдаш оттам, по дяволите! Не ти плащам да обикаляш наоколо!
— „На добър час“… — промълви момчето.
Изведнъж в стаята се възцари тишина.
— „На добър час“? — ококори се Манъринг. — Какво? Говори, глупако!
— Навигационните светлини угаснаха от вятъра. И приливът…
— Какво стана?
— „На добър час“ се удари в плитчините. Заседна върху пясъчната коса и легна на една страна, няма и десет минути. — Момчето си пое дъх пресекливо. — Гротмачтата се счупи и корабът се завъртя. През люковете нахлу вода. „На добър час“ потъна. Потъна. На дъното.
Втора част
Предзнаменования
18 февруари 1866 година
42° 43’ 0" S / 170° 58’ 0" E
Еклиптика
Изминали са три седмици, откакто Уолтър Муди стъпи на сушата, съветът в „Короната“ заседава тайно и платноходът „На добър час“ потъна в плитчините. Сега дванайсетимата ни герои се поздравяват многозначително — както при среща на масон с другар от гилдията посред бял ден — и се споглеждат красноречиво и сериозно. Дик Манъринг кима на Кауъл Девлин, щом го застигне по пътя за Кънери, Харалд Нилсен вдига шапка пред Томас Балфор, сутрин Чарли Фрост заговаря Джоузеф Причард на опашката в закусвалнята. Тайната винаги има укрепващо въздействие върху нововъзникнало приятелство, същия ефект оказва и споделеното мнение, че виновен за всичко е някой извън групата — не е трудно да се види, че не толкова общите възгледи, колкото насочените към другите подозрения сплотяват мъжете от „Короната“. Макар че още нищо не е доказано, никой не е изправен пред съд и не са се появили нови сведения, присъствалите на сбирката в пушалнята стават все по-категорични в разсъжденията си за Алистър Лодърбак, Джордж Шепард, Лидия Уелс, Франсис Карвър, Анна Уедърел и Емъри Стейнс. Убежденията им са все по-налудничави, хипотезите — все по-невероятни, изводите — все по-неплодотворни. С времето недоказаното подозрение често се превръща в непоклатимо убеждение, сдобива се с ореола на лъжлива увереност и става лесна плячка на прищевките на настроението — възприема всички качества на най-обикновено суеверие, — а мъжете от „Короната“, чийто възел на верността е втъкан в ярката нишка на времето и движението, са все пак човешки същества и не са неподатливи на външно влияние.
Защото планетите са сменили местата си сред въртящото се платно на звездите. Слънцето е напреднало с една дванайсета по наклоненото колело на своята еклиптика и с това преместване изгрява нов световен ред, нов поглед към Вселената. Когато Слънцето беше в Козирог, бяхме сдържани, взискателни, надменно високомерни. Обърнехме ли поглед към някого, се стремяхме да го поправим, недоволствахме от недостатъците му и мерехме преценяващо талантите му. Не можехме да си представим какъв ще стане, ако се изкуши да измени на нрава си, или още по-добре, ако го направи, без да е бил изкушен. Ала няма друга истина освен истината на взаимовръзките, а небесните взаимовръзки се състоят от движещи се колела, наклонени оси, въртящи се циферблати, те са часовников механизъм, който се променя всяка минута, без да се повтаря и без да застива в покой. Вече не сме защитени от уютните спомени за миналото. Сега вече насочваме погледа си навън, през илюзорността на убежденията си, виждаме света такъв, какъвто искаме да бъде, и си представяме какво е да сме там.
Трети дом в овен
Теру Тафарей завари вратата в редакцията на улица „Калайджийска“ широко отворена и подпряна със закачалка, отвътре долиташе свирукане. Той влезе, без да чука, прекоси приемната и надникна в наборния цех отзад, където вестникарят Бенямин Льовентал набираше на тезгяха понеделнишкия брой на „Уест Коуст Таймс“.
В лявата си ръка Льовентал държеше стоманен компас с големината на ученически линеал, с дясната сръчно изваждаше буквите от клетките на касата и ги подреждаше с прорезите нагоре в правоъгълния компас. Тази задача изискваше да чете не само от дясно наляво, но и отпред назад, тъй като набраният текст, освен че беше наопаки, беше и огледално обърнат. Щом набереше реда, той го слагаше в печатарската форма, плосък стоманен поднос, малко по-голям от вестникарския лист, като под всеки ред подпъхваше парченца олово, за да остане разстояние, а понякога вмъкваше висока пиринчена линия, за да се отпечата като подчертаване. Щом закрепеше последния ред от текста в печатарската форма, Льовентал я уплътняваше с дървени клинове, като ги зачукваше с чук, тъй че буквите да не се размърдат, а след това минаваше отгоре ѝ с летвичка, за да е сигурен, че никоя буква не стърчи и всички са на еднаква височина. Накрая потапяше валяка в мастилото и покриваше печатарската форма с тънък слой лъскава чернота, като работеше бързо, че да не засъхне мастилото, и спускаше трепкащия лист върху нея. Вестникарят винаги отпечатваше първия екземпляр ръчно, за да го прегледа за грешки, преди да подаде формата на печатарската машина, макар че рядко допускаше пропуски от невнимание, защото по природа беше перфекционист.