— Възможно е.
Раздразнението на Льовентал растеше.
— Това не е разумно — рече той. — Предлага ви се възможност да окажете голяма услуга на всички ни, а и на себе си да помогнете. Няма как да присъствате на празненството на вдовицата, без да си платите входа, а няма как да платите, ако кесията ви е празна. Слезте на Гибсъновия вълнолом, поработете здраво един ден и ни направете това добро.
— Не желая да присъствам на празненството.
Льовентал не вярваше на ушите си.
— Защо, по дяволите?
— Нали казахте, че е глупост. Постановка.
За миг се възцари мълчание. После вестникарят попита:
— Знаете ли, че повикаха следовател? Господин Джон Фелоус от полицията в Греймаут. Изпратили са го да разследва случая на Кросби Уелс.
Тафарей вдигна рамене.
— И в момента той преценява — продължи Льовентал — дали е необходимо да се образува процес. Ще изпрати доклада си на съдия от Наказателния съд. Наказателният съд означава убийство, господин Тафарей! Процес за убийство.
— Не съм участвал в никакво убийство — отвърна маорът.
— Да, сигурно, но и двамата знаем, че сте забъркан в това като всички нас. Хайде, не се инатете! Господин Муди е видял нещо в трюма на „На добър час“ и вие имате отличната възможност да откриете какво е било то.
Но Тафарей не се интересуваше какво е видял господин Муди.
— Ще почакам да излезе някоя достойна работа — рече той.
— Може да проявите поне малко вярност.
Тафарей се навъси и троснато отсече:
— Не съм нарушил клетвата си.
Льовентал протегна ръка, захлупи с длан монетите и ги придърпа в джоба на престилката си.
— Не говоря за сбирката в „Короната“ — рече той. — Имах предвид покойния ви приятел Уелс. Все пак става дума за вдовицата му. Вдовицата, наследството, паметта му. Ще постъпите така, както решите, разбира се. Но на ваше място бих се постарал да присъствам на празненството довечера.
— Защо? — подхвърли презрително маорът.
— Защо ли? — Вестникарят отново вдигна компаса. — Защо да проявите вярност към приятеля си Уелс? Защото поне това му дължите, след като сте го продали на Франсис Карвър.
Юпитер в Стрелец
От сряда сутринта Алистър Лодърбак беше извън Хокитика по една-единствена причина: заседналият в плитчините корпус на „На добър час“ се виждаше ясно от стаите на горния етаж в „Палас“ и тази гледка причиняваше на политика безкрайно огорчение. Затова веднага щом получи възможността да произнесе реч в общинската зала в Греймаут и да пререже лентата на нова мина в Кумара, той с радост и без колебание прие и двете покани. Ние се присъединяваме към него по времето, в което Тафарей се сбогува с Льовентал, и го намираме да гази устремено в мочурищата край Кумара, метнал на рамо ловна пушка „Шарпс“ и стиснал в ръката кожена кесия с дребни сачми. До него крачеше приятелят му Томас Балфор, също тъй въоръжен и с пламнало от усилието лице. Двамата бяха гърмели по дивеча цяла сутрин и сега се връщаха при конете си, които бяха спънати в края на долината и оттук се виждаха като петънца — едно бяло и едно черно, на фона на небето.
— Какъв ден! — възкликна Лодърбак, без да става ясно на кого говори, дали на себе си, или на превозвача. — Прекрасен е, нали? На човек му иде да прости на дъжда, когато слънцето се появи накрая!
Балфор се засмя.
— Да, може и да му простим, но не и да го забравим. Поне аз не бих.
— Невероятна страна — продължи политикът. — Погледни какви цветове! Ето това са цветовете на Нова Зеландия, измити от новозеландския дъжд!
— Комай ние сме от малцината тук, които обичат тази страна — отбеляза превозвачът. — Новозеландски патриоти! Тази гледка е само за нас, господин Лодърбак. Чака ни да ѝ се насладим.
— Да — кимна Лодърбак. — Ние сме и патриоти, и природолюбители!
— Не ни трябва знаме.
— Какви сме късметлии! Помисли си колко малко хора са зървали тази красота. Колцина са стъпвали по тази земя!
— Сигурно са повече, отколкото предполагаме, щом птиците са се научили да се разбягват, когато се приближим.
— Преувеличаваш, Том. Птиците са изключително глупави създания.
— Ще ти го напомня следващия път, когато се появиш с връзка патици и изпълнена с перипетии дълга история как си ги надхитрил.
— Добре, напомни ми, но да знаеш, че пак ще те накарам да я изслушаш!
За Томас Балфор този ведър разговор беше повече от добре дошъл. През изминалите три седмици Лодърбак се беше показал изключително неприятен събеседник и на превозвача отдавна му беше додеяло от своенравните му настроения, политикът беше ту обидчив и избухлив, ту язвителен и кисел. Сблъскаше ли се с разочарование, Лодърбак започваше да се държи като дете и крушението на „На добър час“ беше предизвикало неподобаваща промяна в него. Той беше станал ревнив в многолюдна компания, изискваше постоянно да е обгрижван и обсипван с внимание, не желаеше и за миг да остане сам и ако това се окажеше неизбежно, шумно и грубо роптаеше. Поведението му в обществото си оставаше същото, когато застанеше на трибуната, политикът беше все тъй речовит и убедителен, но насаме беше заядлив и раздразнителен. Избухваше за всяка дреболия и хокаше верните си помощници, които отдаваха рязката промяна в настроенията му на изтощителното естество на политиката и не възразяваха. Тази неделя Лодърбак ги беше отлъчил от обкръжението си както заради недостига на оръжия, така и заради неспособността си да дели нещо с друг, те щяха да прекарат неделните часове в параклиса в Кумара, където, както им беше заповядал той, трябваше да се покаят за греховете си.