— Това ме връща към ученическите години — рече Лодърбак. — Тогава, ако ни хванеха, получавахме по един удар с камшика за всяка точка от зара. Зарът има двайсет и една точки. Никога няма да забравя тази незначителна подробност.
— Няма да остана, докато ми измъкнеш още двайсет и една лири, ако за това намекваш.
— Не, остани — настоя политикът. — Само още една вечер.
— Виж каква хубава папрат — посочи Балфор и тя наистина беше прекрасна, извита като охлюв на цигулка.
Той я докосна с дулото на пушката.
Промяната в държанието на Лодърбак се беше отразила твърде зле на приятелството между политика и превозвача. Томас Балфор беше сигурен, че Лодърбак не му е казал цялата истина за отношенията си с Франсис Карвър и Кросби Уелс, и заради това недоверие той хич не беше склонен да му угажда. На несекващите оплаквания на политика по адрес на Уестланд, плитчините, студената храна, модерните яки на ластик, имитациите, немската горчица, премиер-министъра, рибешките кости, показността, зле направените ботуши, дъжда и така нататък Балфор откликваше с далеч по-малък ентусиазъм и съчувствие отпреди, да речем, един месец: Лодърбак беше изгубил преимуществото си и двамата го знаеха. Политикът обаче отказваше да приеме, че приятелството им е поохладняло, и продължаваше да се обръща към Балфор както преди, тоест покровителствено, леко надменно и много рядко смирено, а превозвачът, който също можеше да бъде горделив, ако решеше, все тъй изпитваше неприязън към него.
Те отвързаха конете, яхнаха ги и се отправиха в бавен тръс към Кумара. По някое време Лодърбак поде отново атаката си.
— Бяхме говорили на връщане да спрем на Гледка. Да видим основите на затвора.
— Да — отвърна Балфор. — Ще ми разкажеш после.
— Значи трябва да ходя сам.
— Сам, с Джок и Огъстъс! Сам в компания от трима!
Лодърбак се размърда недоволно на седлото.
— Как се казваше тъмничарят, Шефилд ли?
Превозвачът го стрелна с поглед.
— Шепард. Джордж Шепард.
— Шепард, да. Чудя се дали няма мерак за мирови съдия. Справил се е добре с отпуснатия му бюджет, щом вече е задвижил строежа.
— Сигурно. Погледни — Балфор посочи с камшика си едно листо на папрат, още по-къдраво и по-оранжево от предишното. — Каква приятна за окото форма. И как потрепва! Все едно е застинало в движение. Добре казано, а?
Лодърбак обаче не се остави той да отвлече вниманието му с приятната за окото папрат.
— Обзалагам се, че е от хората на губернатора — продължи по нишката на мисълта си за Джордж Шепард. — И доколкото разбрах, е стар приятел на съдията.
— В такъв случай ще си се разберат помежду си.
— Мирише ми на честолюбие. Този затвор… С такава решителност се е захванал с него. И засега се справя много добре, не може да се отрече.
Самият Лодърбак също беше силно честолюбив, а точно най-честолюбивите гледат подозрително на тази черта у другите. Балфор обаче само изсумтя в отговор.
— Какво? — попита Лодърбак.
— Нищо — отвърна превозвачът.
Макар че не беше нищо! Балфор се изпълваше с негодувание винаги когато някой пряко или косвено получеше похвали незаслужено.
— Какво? — повтори политикът. — Защо сумтиш тъй?
— Ами сметни го! — извика Балфор. — Дървесината за бесилката. Желязото за оградата. Камъните за основите. Двайсет майстори на надница.
— И какво?
— Ако това се плаща от бюджета, ще си изям шапката! Парите идват от другаде, от друг източник! Сметни го и ще видиш!
Лодърбак го стрелна с поглед.
— Частно вложение ли? Това ли намекваш?
Балфор вдигна рамене. Много добре знаеше, че Джордж Шепард финансира строителството на затвора с комисионата на Харалд Нилсен от продажбата на имуществото на Кросби Уелс, но на срещата в „Короната“ се беше заклел да го пази в тайна и не искаше да наруши обещанието си.
— Частно вложение ли е? — настоя Лодърбак.
— Виж, дал съм дума, не мога да говоря за това. Не желая да навредя на никого. Но бих те посъветвал на връщане да спреш на Гледка и да поразучиш въпроса. Може и да откриеш нещо.
— Затова ли си тръгваш по-рано? За да избегнеш Шепард? Какво делите с него?
— Не! — възкликна Балфор. — Нищо не делим. Просто ми подшушнаха за строежа.
— Подшушнали са ти? Кой?
— Не мога да кажа.
— Стига, Том! Не се превземай! Говори!
Превозвачът се замисли, погледът му се зарея над долината към надиплените склонове на изток. Конят му беше малко по-дребен от черната кобила на политика и тъй като Балфор беше по-нисък, раменете му бяха на почти две педи под неговите, дори и когато изпънеше снага, както направи сега.