Думите му обаче произведоха точно обратния ефект, разтревоженият Балфор бурно възрази и след кратък пазарлък политикът се съгласи да не споменава името на Нилсен.
— Но няма да съм тъй милостив към Джордж Шепард — добави той и отново се засмя.
— Разбирам, че не го искаш за съдия — рече Балфор, чудейки се дали Лодърбак не се домогва до този пост.
— Пет пари не давам за съдийското кресло! — възкликна той. — Важен е принципът, него искам да защитя.
— Кой принцип? — попита превозвачът объркано, явно Лодърбак все пак се интересуваше от поста, щом беше реагирал тъй невъздържано.
— Този човек е крадец! — извика политикът. — Парите принадлежат на Кросби Уелс, жив или мъртъв. Джордж Шепард няма право да се разполага с чуждите пари, както си реши!
Балфор не отговори. До този момент Лодърбак не беше отварял дума за намереното в дома на Уелс съкровище, нито пък беше проявявал интерес каква ще е съдбата му. Не беше споменавал и за правните усложнения около иска на вдовицата. Превозвачът отдаваше мълчанието му на факта, че е замесена Лидия Уелс и че приятелят му още се срамува от позорната случка, накарала го да се раздели с кораба си „На добър час“. Но сега политикът се беше втурнал да защитава Кросби Уелс и явно имаше категорично мнение по въпроса за състоянието му. Балфор го стрелна с очи, после отклони поглед. Дали Лодърбак знаеше, че намереното в дома на Уелс злато е същото, с което е бил изнудван преди година? Любопитството не му даваше мира и той реши да предизвика политика, за да му развърже езика.
— Какво значение има? — попита Балфор нехайно. — Най-вероятно парите са били откраднати, със сигурност не са принадлежали на Кросби Уелс. Как у такъв човек ще попаднат четири хиляди лири? Не е тайна, че Кросби беше непрокопсаник, а от непрокопсаник до крадец разликата не е голяма.
— За това няма никакви доказателства… — поде Лодърбак, но превозвачът го прекъсна.
— Така че какво значение има, ако след смъртта му ги прибере друг? И без това по всяка вероятност произходът им не е чист.
— Какво значение има ли? — избухна Лодърбак. — Въпросът е в принципа, както казах, в принципа! Не можеш да разкриеш едно престъпление, като извършиш друго. Да откраднеш от крадец, пак си е кражба, както и да го увърташ! Не говори глупости!
Значи политикът беше на страната на Кросби Уелс, щом го защитаваше тъй яростно. Това беше любопитно.
— Но така ще получиш желания приют — подхвърли ведро Балфор, все едно обсъждаха някаква дреболия. — Парите няма да бъдат прахосани. Ще се използват за строежа на обществени заведения.
— Не ме интересува дали тъмничарят Шепард прибира парите в джоба си, или строи олтар! — отсече Лодърбак. — Това е само оправдание, с други думи, ти твърдиш, че целта оправдава средствата. Не приемам тази логика.
— И то не какви да е обществени заведения — продължи превозвачът, все едно не го е чул. — Най-сетне ще получиш мечтания приют! Хайде, спомни си разговора ни в „Палас“. Къде може да отиде една жена, как може да започне нов живот и така нататък. И ето на, скоро ще има къде да отиде и да започне нов живот. И то благодарение на Джордж Шепард!
Лодърбак едва се сдържаше. Много добре помнеше какво е проповядвал само преди половин месец за ползата от един такъв приют, но не обичаше да му цитират собствените му думи, освен ако това не се придружаваше от похвала.
— Проявяваш неуважение към мъртвеца — отсече той рязко. — Това е всичко, което мога да кажа по въпроса.
Балфор обаче не се примиряваше тъй лесно.
— Мисля си — възкликна той, сякаш току-що му е хрумнало, — че златото, с което Франсис Карвър ти измъкна „На добър час“ и което е било зашито в подплатата на…
— Какво?
— Не си го виждал никога повече, нали? Изчезнало е безследно. А сега, няма и година по-късно, злато на съвсем същата стойност се озовава в дома на Кросби Уелс. Малко над четири хиляди лири. Може би става дума за същото.
— Възможно е.
— И човек няма как да не се запита как се е озовало там.
— Да, така е — кимна неразговорливо политикът.