— Съмнявам се, че е толкова просто — отвърна Гаскоан.
— Смяташ, че е възможно да скрият тялото?
— Смятам, че не е задължително да намерят трупа — поясни секретарят на съда. — Дори и ранен човек може да си проправи път към люка, а и корабът не беше потънал изцяло. Според мен е много по-вероятно да са го отнесли вълните.
През изминалите три седмици между Муди и Обер Гаскоан се беше зародило сърдечно приятелство и с всяка следваща среща Муди установяваше, че секретарят на съда му допада все повече. Гаскоан беше изключително умел в приспособяването към различни ситуации в обществото и стига да си го поставеше за цел, лесно можеше да спечели чуждата благосклонност. Ако Муди подозираше с какво настървение французинът се стреми към близост, сигурно — и с основание — щеше да се разтревожи, само че той смяташе новия си познат за изключително изтънчен джентълмен и се радваше, че има на разположение равен на себе си в интелектуално отношение човек, с когото да разговаря с наслада. Двамата обядваха заедно почти всеки ден, а вечер пушеха пури в „Звездата и жартиерата“, където играеха като партньори вист.
— Упорстваш с първоначалната си теория — отбеляза Муди, — че нарочно са го хвърлили в морето.
— Да, или са унищожили останките му — кимна Гаскоан. — Може да е викал за помощ и така да е привлякъл вниманието на убийците си. Колко му е да вържат тежест за краката му и да го хвърлят във водата. Както знаеш, Карвър на няколко пъти ходи с лодка до заседналия кораб и за него не би представлявало никаква трудност да види сметката на Стейнс.
— Възможно е — съгласи се младият мъж, който си играеше да нагъва получената бележка първо на половина, а после на четири, като прокарваше нокът по гънките. — Но не можем да бъдем сигурни нито в едното, нито в другото и дори и да се окажеш прав, че Стейнс наистина се е удавил било случайно или умишлено, никога няма да го разберем. Разполагаме с едно никакво престъпление — без тяло и без убиец!
— Да, така е.
— А и ние сме едни никакви детективи — допълни Муди, като целеше с това да сложи край на разговора, само че събеседникът му посегна към сосиерата, сякаш нямаше намерение да приключва с обяда.
— И накрая ще се почувстваме изключително глупаво — отбеляза французинът, поливайки със сос останалото месо, — когато намерят Стейнс на дъното на някой дол със счупен врат и без никакви следи от насилие.
Муди педантично подравни ножа и вилицата в празната си чиния.
— Боя се, че всички предпочитаме господин Стейнс да се окаже убит, дори и аз и ти, дето изобщо не го познаваме. Счупеният врат не би ни задоволил.
Сакото му висеше на облегалката на стола. Той си даваше сметка, че ще е невъзпитано да го вземе и да го облече, след като приятелят му още се хранеше, но мисълта, че сандъкът му най-сетне е пристигнал, не му даваше мира, той нямаше търпение да си тръгне и да се прибере. Не само че все още не знаеше дали багажът му е оцелял след крушението, но не беше сменял дрехите си от три седмици.
Секретарят на съда цъкна с език.
— Горкият Стейнс — рече той. — Сега госпожа Уелс го използва за забавление! Ако духът ми бъде призован на такъв сеанс с билети по един шилинг, ще бъда страшно възмутен. Едва ли бих приел подобна покана.
— Ако мен ме призоват, ще изпитам облекчение и веднага ще се отзова — отвърна Муди. — Предполагам, че отвъдното е доста мрачно място.
— Защо?
— Ние цял живот мислим за смъртта. Ако не беше тя да отвлича вниманието ни, сигурно щяхме да умираме от скука. Не би имало какво да избягваме, какво да отлагаме, за какво да се чудим. Времето не би имало никакво значение.
— А и ще е забавно да шпионираме живите — добави Гаскоан.
— Напротив, според мен това би ни накарало да се почувстваме страшно самотни. Да гледаме отвисоко този свят, без да можем да го докоснем, да го променим…
Гаскоан посегна към солницата.
— Чувал съм, че в поверията на местните жители след смъртта на човека душата му се превръща в звезда.
— Това е най-добрата причина, която съм чувал досега, да остана да живея тук.
— И ще си татуираш лицето, и ще носиш сламена поличка?
— Може и да го направя.
— Държа да го видя — рече секретарят на съда и отново взе вилицата. — Ще е далеч по-любопитно, отколкото да гледам как нахлупваш широкопола шапка, обуваш високи до коленете ботуши и почваш да промиваш злато! Още не мога да повярвам, че сериозно се каниш да го направиш!
Муди си беше купил походна постелка, корито и златотърсачески дрехи от молескин и шевиот, но като се изключеха няколко неособено въодушевени разходки до Кънери, още не се беше заел с търсенето на злато. Не се чувстваше готов да започне новия си живот и беше решил да изчака да бъде разгадана мистерията около Емъри Стейнс и Кросби Уелс, като си повтаряше, че е принуден на тази стъпка под натиска на обстоятелствата, а всъщност по цял ден нямаше какво да прави, освен да дебне да се появят нови сведения и от вече наличните да си съчинява хипотези като Гаскоан.