Вече на два пъти беше удължавал престоя си в „Короната“ и следобед на осемнайсети февруари щеше да го направи за трети път. Едгар Клинч го беше поканил да се премести в „Скарата“ и дори му беше предложил стаята на Анна Уедърел, която сега стоеше празна. Прекрасната гледка над покривите на Хокитика към заснежените Алпи на изток нямало да бъде оценена от някой прост златотърсач, а Муди, бидейки джентълмен, със сигурност щял да намери наслада в хармонията на природата, която другите вероятно изобщо нямало да забележат. Младият мъж обаче беше отклонил поканата любезно, беше се привързал към „Короната“, колкото и да беше занемарена, а освен това не искаше да се сближава прекалено с Едгар Клинч, тъй като все още беше вероятно да се стигне до съд заради скритото съкровище на Кросби Уелс и в такъв случай съдържателят заедно с Нилсен, Фрост и още десетина мъже щяха да бъдат призовани да дадат показания. Тринайсетимата се бяха заклели да пазят в тайна събранието в „Короната“, но Муди, който не вярваше особено на честността на другите, не обичаше да разчита на чуждите думи, пък и предполагаше, че с времето поне един от останалите дванайсетима ще наруши даденото обещание, и затова беше решил да страни от тях. Междувременно се беше представил на Алистър Лодърбак и двамата бързо установиха, че заради юридическото си образование имат неколцина общи познати, адвокати и съдии в Лондон, някои от които политикът възхваляваше, други хулеше, а трети отхвърляше пренебрежително с категоричност, която не допускаше нито прекъсване, нито отговор. Муди го беше изслушал любезно, но като цяло не беше останал с благоприятно впечатление и си беше тръгнал с намерението да не повтаря срещата. За него беше ясно, че Лодърбак е човек, който не си прави труда да печели благоволението на хора, чиито връзки не би могъл да използва.
Противно на очакванията си Муди беше склонен да симпатизира по-скоро на тъмничаря Джордж Шепард, отколкото на Лодърбак. Той не познаваше Шепард, само го беше зърнал веднъж отдалече на едно обществено събрание на „Гуляйджийска“, но се възхищаваше на сдържаността и безукорната му вежливост, колкото и да беше тя студена и скована. Присъствалите в „Короната“ бяха нарисували твърде неласкав портрет на тъмничаря, като в същото време открито бяха изразили съчувствието си към Лодърбак, и това само показваше, мислеше си Муди, че човек не бива да вярва на чуждите преценки за нечий нрав. Човешкият темперамент беше неустойчива смесица от възприятия и обстоятелства и за младия мъж не подлежеше на съмнение, че не би могъл да зърне истинския Шепард в направеното от Нилсен описание на тъмничаря, нито пък истинския Нилсен в думите на Шепард.
— Знаеш ли — рече той и почука с показалец по нагънатата бележка, — до днес като че ли бях склонен да вярвам, че Стейнс е все още жив. Сигурно е глупаво, но бях напълно убеден, че именно той беше на кораба и че ще го намерят в трюма.
— Да — кимна Гаскоан.
— Но сега излиза, че няма как да е жив. — Той пак почука замислено. — И че е изчезнал завинаги. Непоносимо е да не знаеш какво точно е станало! Какво ли не бих дал, за да присъствам на сеанса на вдовицата довечера!
— Вдовицата няма да е сама. Не забравяй за помощничката ѝ.
Муди поклати глава.
— Не ми се вярва това да е работа на госпожица Уедърел.
— Името ѝ беше във вестника — изтъкна французинът. — И не само името, беше упомената и ролята ѝ в сеанса. Тя ще помага на госпожа Уелс.
— Твърде бързо се е изучила — подхвърли язвително Муди. — Човек няма как да не се усъмни в качеството на обучението или пък в качествата на ученика.
Гаскоан се усмихна.
— Нима занятието на уличницата не е мистерията на мистериите? Току-виж се оказало, че тя се е обучавала цял живот.
Подобни разговори притесняваха Муди.
— Да, може да се каже, че досегашното ѝ занятие е мистерия, доколкото е било скрито под булото на нощта — отвърна той и се поизправи, — но изкуството на жената е родено от природата и не може да бъде сравнявано с призоваване на мъртвите.
— А, сигурен съм, че номерата на двата занаята са в общи линии едни и същи — рече французинът. — Уличницата е майсторка на убеждаването, а гадателката също трябва да е убедителна, за да ѝ повярват. Красотата и самоувереността винаги покоряват околните, независимо при какви обстоятелства се проявяват. Ако помислиш, ще видиш, че ролята на Анна не се е променила кой знае колко, и сега може да я наричаме Магдалина!