Карвър вече не правеше опити да прикрие раздразнението си.
— Защо? — попита той.
— Защо ли? Заради бъркотията около имуществото, разбира се! Та нали оправянето на документите беше спряно именно заради липсващия акт за раждане на господин Уелс! Никъде не успели да го открият!
Гласът му отекна изненадващо силно и за миг вестникарят се уплаши да не е прекалил. Това, което каза, беше самата истина, пък и се знаеше от всички: искът на вдовицата продажбата на имуществото на Уелс да бъде обявена за нищожна не беше гледан от съда, тъй като не можеше да се намери документ, който да удостовери самоличността на покойника. Лидия Уелс беше пристигнала в Хокитика няколко дни след погребението и заради това не беше разпознала тялото: ако не изровеха трупа (съдията помоли госпожа Уелс да го извини за грубия израз), нямаше друг начин да се докаже, че умрелият в долината Арахура саможивец е същият Кросби Уелс, чийто подпис се мъдреше под брачното свидетелство. И предвид голямата сума, на която възлизаше имуществото на покойника, съдията беше сметнал за благоразумно да отложи заседанието, докато въпросът не се изясни. Госпожа Уелс му благодари любезно за решението и го увери, че е търпелива като всяка жена и ще чака, докато е необходимо, за да ѝ се изплати дължимото (така наричаше тя наследството).
Думите му обаче не предизвикаха отклик, Карвър само го измери с поглед от глава до пети и повтори кисело:
— Искам да публикувам обявление в „Таймс“.
— Да, разбира се — отвърна Льовентал, чието сърце се беше разтуптяло. Той дръпна лист хартия и попита: — Какво ще продавате?
Капитанът обясни, че корпусът на „На добър час“ скоро ще бъде разглобен и той желае да продаде предварително гредите и дъските на търг, който ще се проведе в петък от „Гласън и Роули“. Изброи условията рязко. Преди търга няма да се продава нищо. Няма да се правят отстъпки и с никого няма да се водят преговори. Запитванията следва да се отправят по пощата лично към него, господин Франсис Карвър, в „Палас“.
— Както виждате, внимателно си записвам всичко — рече Льовентал. — Няма да допусна отново грешка с името ви! Да ви питам, да не би случайно с Кросби да сте роднини?
Карвър отново стисна устни.
— Не.
— Вярно, че Франсис е често срещано име — кимна вестникарят, без да го поглежда, защото тъкмо записваше адреса в „Палас“, но когато след миг вдигна глава, видя, че изражението му е станало още по-мрачно.
— А вашето име как е? — попита Карвър, като по този начин подчерта факта, че до този момент не го е използвал. Льовентал се представи, капитанът кимна бавно, сякаш за да го запомни, и изведнъж се тросна: — И си дръжте проклетата уста затворена!
Думите му разтърсиха Льовентал. Той прибра заплащането за обявата бавно и внимателно, с нетрепваща ръка написа разписка. За първи път му се случваше да бъде нагрубен в редакцията и беше толкова смаян, че онемя. Усещаше как в гърдите му се надигат вълнение, натиск, ликуващо бучене. Беше от хората, които срамът превръща в гладиатори. Воинът в него се размърда радостно, сякаш най-сетне е прозвучал отдавна чакан тръбен зов, който е отекнал в самото тяло на вестникаря, в кръвта му.
Карвър прибра разписката. Обърна се и се отправи към вратата, без да благодари и да се сбогува. Тази проява на грубост отприщи клокочещия в Льовентал гняв, той вече не можеше да се сдържа и избухна:
— Как смеете да се показвате тук! За толкова много неща имате да отговаряте!
Капитанът спря с ръка на дръжката.
— След това, което сторихте на Анна — продължи вестникарят. — Намерих я аз, ако искате да знаете. Цялата в кръв. Човек не се държи така с една жена. Не ме интересува каква е. Човек не се държи така с жена, още повече когато тя очаква дете!
Карвър не отговори.
— На косъм се разминахте с двойно убийство! Знаете ли? — Гневът на Льовентал се разрастваше в неудържим бяс. — Знаете ли на какво приличаше тя? Видяхте ли я как изглеждаше, когато синините изчезнаха? Знаете ли, че трябваше да ходи с бастун две седмици? Едва се крепеше на краката си! Знаете ли го, а?
— И тя не е света вода ненапита.
Льовентал едва не се изсмя.
— Какво ви е направила? Премазала ви е от бой, така ли? Пребила ви е почти до смърт? Око за око, а?
— Не съм казвал такова нещо.
— Убила е детето ви? Убила е детето ви и затова вие сте убили нейното? — почти изкрещя Льовентал. — Хайде, говорете! Говорете!