Капитанът не трепна.
— Имах предвид, че не е цвете за мирисане.
— Не била цвете за мирисане! И сега сигурно ще ме уверявате, че сама си го е изпросила, че си го е заслужавала!
— Да — кимна Франсис Карвър. — Получи си заслуженото.
— В Хокитика нямате приятели, господин Карвър — заяви вестникарят, насочил изцапан с мастило показалец към него. — Анна Уедърел може и да е обикновена уличница, но в този град я харесват мнозина и дори и въоръжен, няма как да се справите с всички тях! Не го забравяйте. Ако ѝ се случи нещо лошо — предупреждавам ви, — ако я сполети…
— Няма да е от мен — прекъсна го Карвър. — Приключих с нея. Разплатили сме се.
— Разплатили сте се? — Льовентал се изплю на пода. — За детето ли говорите? Собственото ви дете! Не му дадохте шанс дори да проплаче! Това ли наричате разплата?
Капитанът се усмихна и развеселено попита:
— Собственото ми дете ли?
— Ще ви кажа, макар да не сте питали. Детето ви е мъртво! Чувате ли ме? Детето ви замина на оня свят още преди да е проплакало! И то заради вас!
Карвър се изсмя дрезгаво.
— Уличницата не е носила мое дете. Кой ви го каза?
— Анна — отвърна вестникарят и изведнъж увереността му го напусна. — Нима ще отречете думите ѝ?
Карвър се изсмя отново.
— Не бих я докоснал и с канджа — заяви той и излезе, без да изчака отговор.
Слънце във Водолей
Анна Уедърел не беше стъпвала в пушалнята в Кънери от следобеда на четиринайсети януари. Бучицата опиум, която Сук Яншън ѝ беше подарил тогава, можеше да ѝ стигне за не повече от две седмици. Но вече беше минал месец, а Анна не беше дошла нито веднъж в Кънери да запали по една лула със стария си познайник и да поднови запасите си и Ах Сук не можеше да намери абсолютно никакво разумно обяснение за това.
Посещенията на уличницата му липсваха. Всеки следобед той я чакаше да се появи с отметната на гърба шапка в края на просеката, откъдето започваше китайското поселище в Кънери, и всеки следобед преживяваше поредното разочарование. Предполагаше, че Анна или се е отказала от опиума, или е решила да си го купува направо от аптекаря. Втората хипотеза явно бе по-мъчителна за него, тъй като той още подозираше, че Джоузеф Причард е замесен в злополуката с Анна в нощта на четиринайсети, и въпреки многото доказателства в противното смяташе, че по някаква незнайна причина аптекарят се е опитал да я убие. Ала терзанията му всъщност се пораждаха най-вече от първата възможност. Той просто не можеше — и не искаше — да повярва, че уличницата е успяла да загърби пристрастеността си.
Ах Сук харесваше Анна и смяташе, че и тя го харесва. Все пак си даваше сметка, че близостта, на която се радваха, не е близост на двама души, избрали да бъдат заедно, а е по-скоро споделена самота, тъй като нищо не е в състояние да измести връзката между пристрастения и неговия опиат. Ах Сук изпитваше омерзение от зависимостта си и колкото повече растеше то, толкова по-силно китаецът копнееше за опиата и това изпълваше с отвращение сърцето и ума му. Анна също ненавиждаше зависимостта си. Това чувство се беше усилило, когато уличницата разбра, че носи дете, тогава клиентелата ѝ в Хокитика се беше отдръпнала и Анна се озова сред изобилие от време: в продължение на седмици прекарваше по цял ден в здрачната пушалня, където плътният дим смекчаваше формите на предметите и замъгляваше очертанията им, беше останала в това състояние до смъртта на детето, когато в страстта ѝ към опиата се появи неистово безразсъдство, което Ах Сук дори не се опитваше да разбере. Той не знаеше как и защо е загинало бебето и не смееше да попита.
Двамата никога не разговаряха в пушалнята в Кънери, нито когато палеха лампата, нито когато полягаха и чакаха опиумът да се разтопи и да забълбука в чашката. Понякога Анна първо пълнеше лулата на Ах Сук и я държеше в ръката си, докато той поглъщаше дима, вдишваше жадно и постепенно потъваше в приятната омая, а после, щом се събудеше, китаецът я намираше простряна като мъртва, потна, с полепнала по бузата влажна коса. За него беше важно да не се говори при паленето на лулата и той се радваше, че са постигнали това разбирателство, без да се налага да прибягват до думи. Както не биваше да се обсъждат на глас съпружеските отношения в леглото — не само за да не се накърни сакралността на брака, а и по съвсем прозаични причини, — така и ритуалът на лулата беше свещен, неизразим, страшен и едновременно с това възвишен и божествен: свещен заради нечестивостта си и също тъй нечестив заради своята святост. С каква празнична радост двамата чакаха смълчани бучицата да се разтопи и изпълнени с болезнен срам и опиянение, поглъщаха лакомо сладкия мирис, който нахлуваше в ноздрите им, после разбъркваха топилката с иглата, угасяха пламъка, отпускаха се по гръб и вдишваха дима, а той се разнасяше чудодейно из цялото им тяло, до пръстите на ръцете и краката, до корените на косата! И с каква нежност я поглеждаше Ах Сук, когато се събудеха.