Ах Сук също беше изненадан, в първия миг само я изпиваше с поглед. След толкова седмици припомняне на образа ѝ тя най-сетне беше пред него. Наистина ли се беше променила толкова? Или паметта му беше тъй несъвършена, щом сега, докато я гледаше пред себе си, Анна му се струваше толкова различна, в нея не беше останало нищо от жената, с която беше прекарал безброй блажени следобеди сред виещия се на кълба пушек, видим ясно на падащата косо от прозореца бледа зимна светлина. Роклята ѝ определено беше нова, черна, със строга кройка. Но не само роклята беше друга, пред него стоеше съвсем различна жена.
Тя не беше под въздействието на опиата. Страните ѝ се руменееха, очите ѝ искряха, изглеждаха по-големи, по-будни. Бавните, точещи се като петмез движения бяха изчезнали, както и булото на лека замаяност, която винаги покриваше чертите ѝ като воал. Нямаше ги отнесената усмивка, треперещите устни, смаяната обърканост, която сякаш подсказваше, че във всеки момент Анна се мъчи да се пребори с някаква невидима за околните загадка. Изненадата на Ах Сук бързо отстъпи място на огорчението. Значи беше вярно. Анна се беше освободила от дракона на опиума. Беше се излекувала, а той въпреки десетилетните опити още си оставаше роб на това грозно чудовище.
Анна изви леко пръсти, сякаш се канеше да сграбчи дървото, за да не падне, и прошепна:
— Не може да влезеш, не може, Ах Сук.
Ах Сук не се поклони веднага, той вярваше на първото впечатление и искаше да го запечата в паметта си. Анна беше страшно отслабнала, костта на китката ѝ стърчеше, бузите ѝ бяха хлътнали.
— Добър ден — поздрави той.
— Какво искаш? — прошепна Анна. — Добър ден. Вече не пуша опиум. Не го ли знаеш?
Ах Сук се взря в нея.
— От три седмици — продължи тя, сякаш се мъчеше да го убеди. — Не съм пушила от три седмици.
— Как?
Тя поклати глава.
— Промених се, вече съм друга.
— Защо не дошла в Кънери?
Не му достигаха думи да обясни, че му липсва, че всеки следобед преди идването ѝ специално е нареждал възглавниците по канапето и е почиствал принадлежностите, грижел се е да е спретнато облечен и е връзвал косата си, че докато я е гледал как спи, е имал чувството, че сърцето му ще се пръсне от радост, че понякога е посягал към гърдите ѝ и пръстите му са увисвали на сантиметър от тях, сякаш е усещал мекотата на кожата в задименото пространство между плътта им, че след като тя е изпушела лулата, той не е палел своята веднага, а е изчаквал, за да може спокойно да я огледа, да запечата образа ѝ в паметта си.
— Вече не мога — отвърна Анна. — Не бива да идваш тук. А аз не мога да дойда.
Ах Сук я гледаше тъжно.
— Вече няма пушим?
— Няма. Край с опиума, край с Кънери.
— Защо?
— Не мога да ти обясня сега. Спрях, Ах Сук. Спрях окончателно.
— Няма пари?
Той знаеше, че Анна има да връща пари на няколко души. Дължеше голяма сума на Дик Манъринг и дългът ѝ растеше с всеки изминал ден. Вероятно вече не можеше да си позволи да отделя средства за опиум. Или не ѝ оставаше време да идва до Кънери.
— Не, въпросът не е в парите.
В този миг някъде от вътрешността на къщата се обади женски глас и настойчиво и високомерно попита кой е посетителят и какво иска.
Анна извърна леко глава, без да откъсва очи от него, и извика:
— Един познат китаец. Не е важно.
— И какво иска?
— Нищо. Преди купувах от него.
Не последва отговор.
— Да донеса тук? — предложи Ах Сук.
Сви ръце в шепа и ги протегна към нея, за да покаже, че е готов сам да ѝ донесе опиум.
— Не — прошепна Анна. — Не бива. Няма смисъл. Просто… вече не го усещам.
Ах Сук не я разбра.
— Последния път — рече той, имаше предвид бучката, която ѝ беше подарил следобеда преди сблъсъка ѝ със смъртта. — Последния път не хубаво?
— Не — поклати тя глава, но преди да успее да обясни, в коридора се разнесоха стъпки и до нея застана някаква жена.
— Добър ден — рече тя. — Какво продаваш? Свободна си, Анна.
Анна веднага се отдръпна. Ах Сук също отстъпи, макар и не от покорство, а от изненада: от тринайсет години не беше виждал Лидия Грийнуей. За последно я беше зърнал — кога? — в съда в Сидни от подсъдимата скамейка, тя седеше в залата с поруменяло лице и си вееше с избродирано ветрило от санталово дърво, чийто мирис беше стигнал до ноздрите му и му беше напомнил за склада на семейството му на брега на реката в Гуанджоу и за сандъците от санталово дърво, в които преди войните търговците донасяха топовете коприна. Беше облечена в бледозелена рокля и носеше покрита с дантела шапка, по време на целия процес беше гледала строго и сериозно. Когато я повикаха да свидетелства, отговаряше кратко и по същество. Ах Сук не беше разбрал и дума от показанията ѝ, но видя, че в един момент тя го посочи с пръст. Когато го оправдаха по обвинението в убийство, Лидия Грийнуей не реагира по никакъв начин, мълчаливо стана и излезе, без дори да се обърне да го погледне. Оттогава бяха изминали повече от дванайсет години! Повече от дванайсет години — а сега тя стоеше срещу него ужасяващо същата, ужасяващо непроменена! Бакърената ѝ коса грееше все така ярко, кожата ѝ беше гладка, почти без бръчки. На фона на изпитата и слаба Анна Лидия изглеждаше още по-закръглена и пухкава.