В следващия миг ченето ѝ увисна — това се случваше изключително рядко, обикновено Лидия майсторски докарваше изражението си и не обичаше да показва изненада — и очите ѝ се облещиха.
— Познавам го — възкликна тя смаяно и ръката ѝ неволно политна към шията. — Познавам го!
Анна объркано местеше поглед от Ах Сук към вдовицата и обратно.
— Откъде? — попита тя. — Нали не сте ходили в Кънери?
Над горната устна на Ах Сук беше избила пот. Той се поклони мълчаливо — надяваше се да решат, че не е разбрал думите им. Обърна се към Анна, тъй като му се струваше, че ако не отмести погледа си от Лидия Грийнуей, тя ще си спомни къде го е виждала. Усещаше обаче, че жената продължава да се взира в него.
Уличницата се намръщи озадачено.
— Сигурно го бъркате — рече тя. — Китайците трудно се различават.
— Възможно е — отвърна госпожа Уелс.
Но не отмести поглед от него. Той не можеше да прецени дали го е разпознала, или не. Опита се да измисли бързо какво да каже на Анна, но умът му беше като бял лист.
— Какво искаш, Ах Сук? — попита Анна.
Тонът ѝ не беше груб, по-скоро беше изпълнен с копнеж, очите ѝ гледаха умоляващо, уплашено.
— Как го нарече? — обади се бързо вдовицата.
— Ах Сук. Би трябвало да означава „господин Сук“. Той държи пушалнята в Кънери.
— Аха! — Лидия Уелс присви очи. — Опиум!
Значи го беше познала. Беше си спомнила.
Ах Сук на мига взе решение. Обърна се към Анна и оповести:
— Искам да купи теб. Плаща скъпо.
Вдовицата се изсмя.
— О! — Анна се изчерви. — Не, не можеш. Явно още не си чул. Приключих с това. Вече не съм уличница. Не се продавам.
— А каква? — попита Ах Сук.
— Госпожица Уедърел е моя компаньонка — рече госпожа Уелс, само че той не знаеше какво означава „компаньонка“. — И вече живее тук.
— Вече живея тук — повтори Анна. — И не пуша опиум. Разбираш ли? Край с опиума. Оставих го.
Той премига объркано.
— Всичко хубаво — рече Анна. — Благодаря, че се отби.
Изведнъж госпожа Уелс протегна ръка. Сграбчи със снежнобели пръсти Ах Сук за китката и я стисна здраво.
— Трябва да дойдеш на сеанса довечера — рече тя.
— Но той няма билет! — възкликна Анна.
— Азиатец — точно от това имахме нужда! — продължи вдовицата, без да ѝ обръща внимание. — Как го нарече?
— Ах Сук.
— А, да. Представи си само: азиатец на сеанса!
— Спиритическите сеанси от Изтока ли идват? — попита недоверчиво Анна.
Ах Сук не знаеше какво е „сеанс“, но „азиатец“ му беше ясно и той предположи, че става дума за него и вероятно е причината за грейналата в очите на Лидия алчност. Не можеше да си обясни как така тя не е мръднала и на йота за повече от десетилетие, след като Анна само за месец беше станала друга жена. Сведе поглед към впитите в китката му пръсти и изненадано забеляза златна халка. Посочи пръстена и каза:
— Госпожа Карвър.
Тя се усмихна още по-широко и подхвърли:
— От него ще излезе истински прорицател. Виж как познава!
— Защо я наричаш „госпожа Карвър“? — попита объркано Анна.
— Жена на Карвър — отвърна Ах Сук, с което не ѝ помогна особено.
— Смята, че сте съпруга на Карвър! — възкликна Анна.
— Или по-скоро предполага — отвърна госпожа Уелс и се обърна към него. — Не съм госпожа Карвър. Съпругът ми е мъртъв. Сега съм вдовица.
— Не госпожа Карвър?
— Госпожа Уелс.
Ах Сук се ококори.