Сатурн във Везни
Харалд Нилсен тъкмо беше сложил следобедния чай да се запари и се канеше да се настани удобно с книга в ръка пред чиния със сладък сухар, когато един куриер му донесе бележка. Беше от Джордж Шепард, който го призоваваше да се яви незабавно, без да посочва защо. Без съмнение ставаше дума за някоя безумна дреболия, помисли си Нилсен ядосано, сигурно работниците се бяха натъкнали на скала при копаенето на основите на затвора или пък върху чертежите на сградата е паднала капка кафе. Той въздъхна тежко, уви чайника в плетен калъф, смени вълнената жилетка с редингот и взе бастуна. Да безпокоиш човек в неделя следобед, беше изключително невъзпитано. Нима Нилсен не работеше по шест дни в седмицата? Заслужаваше почивка, без Джордж Шепард да го преследва за разписки, извлечения за платени надници и справки за цените на дървения материал. А и изпращането на бележката по куриер беше още по-обидно, все едно тъмничарят не можеше да измине краткото разстояние от затвора до Гибсъновия вълнолом, а настояваше Нилсен да отиде при него като слуга при господаря си! Търговецът гневно заключи кантората и закрачи устремено по „Гуляйджийска“ с накривен цилиндър и развети подире му пешове.
Посрещна го госпожа Джордж. С уплашения вид на бито куче го съпроводи до трапезарията, а след това, преди той да успее да размени някоя учтивост с нея, избяга, като затръшна след себе си вратата тъй рязко, че платнената стена потрепери и за миг на Нилсен му се стори, че се е озовал на кораб в открито море.
Тъмничарят седеше на челно място на масата и настървено нагъваше студена вечеря от желирано месо, някакъв пудинг с неясна плънка и корав ронлив черен хляб. Като се изключеше движението на ръката при поднасянето на храната към устата, изправеното му тяло не помръдваше. Той не покани посетителя да седне.
— Така — рече, след като преглътна залъка в устата си. — Казали сте на някого за нашето споразумение, нарушили сте дадената дума. С кого сте говорили?
— Моля?
Шепард повтори въпроса си и след миг мълчание Нилсен повтори смаяното си възклицание, само че този път малко по-пискливо.
Тъмничарят го гледаше студено.
— Не ме лъжете, господин Нилсен. Алистър Лодърбак е изпратил унищожително писмо до „Таймс“, което ще излезе в утрешния брой на вестника. В него той твърди, че част от откритото в дома на Кросби Уелс съкровище е вложено в строежа на затвора. Не зная как се е добрал до тези сведения, но държа да разбера. Веднага.
Търговецът потрепери. Откъде Алистър Лодърбак беше узнал за комисионата му? Някой от присъствалите в „Короната“ беше престъпил клетвата си! Може би Балфор? Балфор и Лодърбак бяха близки, а Нилсен никога не беше виждал политика в компанията на някого от останалите. Само че превозвачът нямаше никаква причина да го предаде. Нилсен не му беше сторил нищо лошо. Дали не беше Льовентал? Щом като писмото щеше да се появи в „Таймс“… Но пък Нилсен изобщо не можеше да си представи Льовентал да наруши думата си. Гледаше как Шепард набучва на вилицата късче желирано месо, кисела краставичка и малко от пудинга и изведнъж напълно необяснимо (той изобщо не беше гладен) устата му се изпълни със слюнка.
— С кого сте говорили? — потрети Шепард. — Моля, отбележете си, че търпението ми се изчерпва, за последен път ви питам.
Лапна накамарената хапка, измъкна вилицата от устата си и задъвка.
Нилсен не знаеше какво да отговори. Истината бе, че беше разказал на дванайсет души, на единайсетимата, поканени на съвета в „Короната“, плюс Уолтър Муди. Но как да признае, че е издал тайната на Шепард пред дванайсет души! Дали не беше по-добре да отрече? Ала беше очевидно, че е споделил с някого, щом Лодърбак знаеше! Той се напъна да измисли някакво правдоподобно обяснение.