— Не знам как е станало — измънка отчаяно. — Не знам…
Тъмничарят отново товареше вилицата.
— Вие ли сте отишли при Лодърбак? — попита той, без да отделя поглед от храната. — Или сте се разприказвали пред друг и той му е донесъл?
— През целия си живот не съм разменил повече от пет думи с Лодърбак! — извика възмутено търговецът.
— С кого сте говорили тогава?
Шепард вдигна поглед, приборите клюмнаха в ръцете му.
Нилсен не отговори. Беше се изпотил.
— И вие като златотърсачите отказвате да издадете приятелите си — отбеляза неодобрително Шепард. — Е, явно поне на някого сте верен, господин Нилсен.
Той се залови да довърши вечерята си и на търговеца му се стори, че е минало страшно много време, преди тъмничарят да го погледне отново. Шепард беше облечен в черния си неделен костюм и пешовете на връхната му дреха бяха преметнати от двете страни на стола, така че да не ги измачка, докато се храни. Панталонът с висока талия и жилетката без яка му придаваха мрачен, погребален вид, а широкото шалче на врата — отдавна излязло от мода, отбеляза с известно снизхождение Нилсен, който носеше съвсем тънка вратовръзка и я връзваше хлабаво — още повече подчертаваше строгостта му. Дори и студената му вечеря говореше за сдържаност и простота. Търговецът беше обядвал половин варено пиле, поднесено с пюре от ряпа с масло и обилно полято с бял сос, а покрай ястието беше изпил и половин гарафа хубаво вино.
Някъде в къщата удари часовник. Госпожа Джордж обикаляше от стая в стая. Шепард продължаваше да се храни. Нилсен го чакаше да обере и последния залък в чинията, като се надяваше, че след като приключи, тъмничарят най-сетне ще проговори. Когато стана ясно, че това няма да стане, той вяло се обади:
— И какво възнамерявате да направите?
— Първо — отвърна Шепард, бършейки устни със салфетка, — ще ви освободя от всички задължения покрай строежа на затвора. Не желая услугите на човек, който не държи на думата си.
— Ще ми върнете ли парите?
— Нищо подобно. — Тъмничарят хвърли салфетката в чинията. — Въпросът ви е абсурден, работата е вече започната.
Нилсен преглътна и измънка:
— Разбирам.
— Няма ли да нарушите златотърсаческия си кодекс?
— Няма.
— Изненадвате ме.
— Съжалявам.
Тъмничарят блъсна чинията настрани и поде делово:
— Писмото на господин Лодърбак ще бъде публикувано в утрешния брой на „Таймс“. Разполагам с препис от него.
Едва сега Нилсен видя, че на масата до чинията има отворено писмо. Той пристъпи и протегна ръка.
— Позволявате ли?
Шепард обаче не му обърна внимание.
— В писмото — продължи той, повишил леко глас — не се споменава името ви. Длъжен съм да ви уведомя, че довечера ще пиша на редактора и ще поправя този пропуск. Отговорът ми ще бъде публикуван под изложението на господин Лодърбак.
— Може ли да го прочета? — попита търговецът.
— Ще го прочетете утре във вестника заедно с цял Уестланд.
— Добре. — Нилсен отпусна ръка. — Ясно.
След миг тъмничарят добави:
— Освен ако не искате да споделите нещо с мен.
— Да — отвърна едва-едва търговецът, на гърлото му беше заседнала буца.
— Да?
— Да, искам да споделя.
Горкият Харалд Нилсен! Какво го караше да смята, че може да си върне доверието на тъмничаря, като извърши ново предателство? Нима вярваше, че втората простъпка ще заличи първата? Всъщност решението му бе породено не от трезв размисъл, а от паника, тъй като чуждото неодобрение го смазваше. За него беше непоносимо да не бъде харесван, той не виждаше разлика между това някой да не те харесва и да нямаш качества да бъдеш харесван, и най-дребната обида засягаше най-съкровената му същност. Именно за да се защити, търговецът се обличаше по последна мода, взимаше думата при първа възможност и се представяше за главен герой във всяка случка — изграждаше тази помпозна фалшива самоличност като щит около своята личност, защото много добре знаеше колко крехка е тя.
— Продължавайте, слушам ви — подкани го Шепард.
— Става дума за… — мислите му се щураха лудешки насам-натам. — За госпожа Уелс.
— За госпожа Уелс ли? Какво общо има тя?
— Била е любовница на Лодърбак.
Тъмничарят вдигна вежди.
— Алистър Лодърбак е слагал рога на Кросби Уелс?
Нилсен се замисли.
— Да, така излиза. Зависи кога са се оженили Кросби и Лидия, разбира се.