— Продължете.
— Работата е там, че той, Лодърбак де, е бил… изнудван и Кросби Уелс е прибрал парите. Оттам е дошло съкровището в дома на Кросби.
— С какво е бил изнудван? И вие как разбрахте?
Търговецът се поколеба. В напрегнатата стойка на Шепард като че ли се беше появило нещо хищническо, в очите му играеха ненаситни пламъчета, а това изобщо не се харесваше на Нилсен.
— Откъде разбрахте? — настоя тъмничарят.
— Казаха ми.
— Кой?
— Господин Стейнс — отвърна Нилсен, като в крайна сметка се спря на човек, на когото поне към този момент най-малко можеше да навреди.
— Той ли е изнудвал политика?
— Стейнс ли? — възкликна търговецът, но бързо се окопити и добави: — Да, да, сигурно е бил той.
— А вие с него ли сте, или против него?
— Ами… не знам.
Шепард въздъхна нетърпеливо.
— Какво имате против него? Би трябвало да имате нещо против него, щом не сте сигурен на чия страна сте.
— Има един акт за дарение — замънка Нилсен окаяно. — Намерен в печката на Кросби Уелс… Документът е леко обгорял, явно някой се е опитал да го унищожи. Открил го е капеланът, когато е отишъл да прибере тялото. Не ви е казал за него, но го е запазил. Не е казал и на доктор Гилис.
Шепард го слушаше безизразно.
— За какво е бил този акт за дарение?
Търговецът разкри накратко съдържанието на документа. Беше приковал погледа си на около две педи от лицето на тъмничаря и премигваше начесто, нарастващото в гърдите му отчаяние напираше в ребрата и всеки миг можеше да бликне навън. С издаването на тайната беше целял да увери Шепард във верността си, а всъщност само беше затвърдил мнението му, че е нищожество и на него не може да се разчита. Ала колкото и да се измъчваше от предателството си, едновременно с това изпитваше страшно облекчение, че най-сетне може да изговори на глас тайните, научени на срещата в „Короната“. Все едно от раменете му беше паднал голям товар, макар че на негово място се беше появила ужасна безтегловност. Той хвърли поглед към тъмничаря и побърза да отмести очи.
— Девлин ли е вашият човек? — попита Шепард. — На него ли сте казали за вложението? И той после е донесъл на Лодърбак?
— Да, точно така — потвърди Нилсен. (Какъв нещастник беше, да обвини свещеник! Но отчасти това беше самата истина, а и беше по-добре да посочи един, отколкото дванайсетима.) — Но само мога да предполагам, че той е споделил с Лодърбак. Не го знам със сигурност. Както ви казах, никога не съм говорил с Лодърбак.
— Значи Девлин е човек на Лодърбак — заключи Шепард.
— Не знам. Не смея да се произнеса.
Тъмничарят кимна и се надигна от масата.
— Е, господин Нилсен, с това разговорът ни приключи.
Грубото отпращане още повече уплаши търговеца.
— А актът за дарение… — поде той. — Ако възнамерявате да говорите с отеца…
— Да, със сигурност възнамерявам.
— Може ли да не споменавате името ми? — попита Нилсен измъчено. — Вижте, мога да ви кажа къде го крие и вие да го намерите уж случайно, все едно не знаете за него. Съгласен ли сте?
В погледа на Шепард нямаше и капчица милост.
— И къде го държи?
— Няма да ви кажа, докато не ми дадете дума.
Тъмничарят сви рамене.
— Добре.
— Заклевате ли се?
— Давам честната си дума, че няма да произнеса името ви пред капелана! — избухна ядосано Шепард. — Къде го държи?
— В Библията — отвърна тъжно Нилсен. — В Библията, между Стария и Новия завет.
Откакто беше започнало ускореното строителство на затвора, Кауъл Девлин и Джордж Шепард се виждаха рядко, и то главно вечер, когато тъмничарят се връщаше от обекта на Гледка, за да прегледа сметките и да се погрижи за кореспонденцията си. Девлин, който беше установил, че във временния лагер е много по-спокойно, когато Шепард го няма, не полагаше усилия да се сближи с него. Ако някой го притиснеше да сподели мнението си за характера на тъмничаря, той навярно щеше да признае, че съжалява Шепард за неговата сдържаност и се натъжава от неприязънта, която той очевидно изпитва към околния свят, след като помислеше още малко, сигурно щеше да добави, че няма нищо против него, но не очаква връзката им да се задълбочи повече от настоящите строго професионални отношения, които бяха далеч от сърдечни.
В неделя обаче работниците на строежа почиваха. Шепард беше прекарал сутринта в параклиса, а следобеда в кабинета си, откъдето тъкмо си тръгваше покрусеният Харалд Нилсен, Девлин пък се беше върнал преди малко от Кънери и сега беше във временната постройка на затвора, където беседваше със затворниците за ползата от молитвата. Въпреки че не възнамеряваше да я включва в проповедта си, носеше със себе си опърпаната Библия, тъй като винаги я взимаше на излизане от палатката, и когато тъмничарят се появи, тя лежеше затворена на един стол.