Шепард зачака разговорът да замре, което се случи бързо заради внушителното му присъствие. Когато Девлин вдигна въпросително глава към него, тъмничарят рече:
— Добър вечер, отче. Бихте ли ми дали за малко Библията си?
Капеланът изненадано вдигна вежди.
— Библията ли?
— Ако нямате нищо против.
Девлин положи длан върху Свещеното писание.
— По-добре направо ми кажете какво търсите — рече той. — Гордея се, и то не без основание, че познавам отлично Писанието.
— Не се и съмнявам. Но за мен ще е удоволствие да разлистя страниците — отвърна Шепард.
— Но вие си имате Библия!
— Разбира се. Само че точно в момента съпругата ми се моли и аз не бих искал да я безпокоя.
За миг Девлин се поколеба дали да не извади скрития документ, но обгореният лист със сигурност нямаше да убегне от вниманието на тъмничаря, а и така или иначе, капеланът беше заобиколен от затворници, къде щеше да го дене?
— Какво точно търсите? — попита той. — Конкретен стих или…
— Каква е тази свидливост у един свещеник? — подхвърли сприхаво Шепард. — Искам просто да я разлистя, за бога! Нима ще ми откажете?
Девлин се принуди да отстъпи. Тъмничарят му благодари и отнесе Библията в личните си покои.
Проповедта за ползата от отдаденото редене на молитви по своеобразен начин се оказа изключително уместна за последвалия половин час, тъй като мислите на капелана постоянно се връщаха — в едва ли не ритуален кръговрат — към кабинета на тъмничаря Шепард, където той сигурно седеше на бюрото и разлистваше с големите си бели длани страниците на Писанието. На Девлин и през ум не му минаваше, че Шепард може да е узнал за скрития вътре документ, тъй като не беше подозрителен по природа и за разлика от мнозина не намираше радост в мисълта, че е бил предаден. Докато минутите се влачеха едва-едва, той се молеше тъмничарят да ограничи четенето си до Стария завет и да не стигне до акта за дарение. Съзнаваше, че вярата на Шепард е по-скоро с непоклатимия характер на вярата на пророците от Левит, и заради това се осмеляваше да се надява, че тъмничарят ще се насочи към Петокнижието, Царствата и Паралипоменон. Много малко вероятно беше да харесва по-късните пророци… Само че Евангелията бяха обичайното четиво, особено за неделя, и въпреки предпочитанията си Шепард най-вероятно щеше да посегне към тях, а в такъв случай беше почти сигурно, че ще открие пъхнатия в Библията лист.
Най-сетне обсъждането приключи и обзетият от сковаващ страх капелан се сбогува със затворниците. Дежурният му кимна с прозявка за довиждане и Девлин излезе, над затвора се спусна тишина. Той прекоси двора, качи се по стъпалата към къщата на тъмничаря и почука на вратата.
Плътният глас на Шепард го призова да влезе и капеланът се подчини с натежало сърце. Вратата на кабинета беше отворена и още преди да прекрачи прага, Девлин видя, че Библията му лежи отворена на бюрото и отгоре ѝ е сложен обгореният документ.
На днешния ден, 11 октомври 1865 година, господин Емъри Стейнс, родом от Нов Южен Уелс, се разпорежда да бъде изплатена сумата от две хиляди лири на госпожица Анна Уедърел, родом от Нов Южен Уелс. Свидетел: долуподписаният Кросби Уелс.
Шепард скръсти ръце и зачака посетителят да заговори.
— Случайно го намерих — рече Девлин. — Не е нещо важно.
— Не е важно ли? — попита любезно тъмничарят. — Защо смятате така?
— Документът е невалиден. Дарителят не се е подписал. И това го прави невалиден.
Подобно на повечето хора, които не обичат да признават грешките си, Кауъл Девлин не придиряше за чуждите пропуски и простъпки. Но ако го обвиняха, че е сторил нещо нередно, той винаги започваше да се държи високомерно.
— Да — кимна Шепард. — Невалиден е.
— Не поражда никакви последствия — продължи Девлин. — Поне в правния смисъл на думата.
— А това е доста жалко, не сте ли съгласен? — попита тъмничарят, без да му трепне окото.
— Защо?
— Ако Емъри Стейнс се беше подписал, половината от намереното в дома на Кросби Уелс богатство щеше да принадлежи на Анна Уедърел! Какъв обрат!
— Съкровището в дома на саможивеца не е на Емъри Стейнс.
— Така ли? Прощавайте, но откъде сте толкова сигурен?
Кауъл Девлин знаеше много добре, че златото в дома на Кросби Уелс идва от четирите рокли на Лидия Уелс, купени от Анна Уедърел, знаеше и че Ах Кю го е извадил и претопил, а след това кюлчетата най-вероятно са били прибрани от Стейнс и в някакъв момент са били пренесени в къщата на Кросби. Само че не можеше да говори за това пред тъмничаря и затуй рече: