От няколко часа седеше с гръб към фара, съзерцаваше изтегления на сушата кораб и си играеше с гладко зеленикаво камъче, до него се издигаше пясъчен замък, чиито стени французинът беше укрепил с раковини и чирепчета. Към пет часа обаче изведнъж излезе вятър, който надигна яката му и го накара да потръпне от студ, и Гаскоан реши, че е време да се прибира. Стана, отупа дрехите си и докато се помайваше и се двоумеше дали да събори пясъчния замък, или да го остави непокътнат, забеляза, че на петдесетина метра от него се е появил един мъж. Той стоеше широко разкрачен със скръстени на гърдите ръце и това му придаваше навъсен вид, като цяло стойката му издаваше неумолима непреклонност и това внушение се допълваше от облеклото, което беше подчертано строго. Новодошлият обърна леко глава и за миг французинът мярна върху едната му страна лъскав белег.
Гаскоан и Франсис Карвър не се познаваха, но лошата слава на капитана беше добре известна на секретаря на съда, за нея беше допринесъл най-вече споделеният преди повече от месец разказ на Анна Уедърел за убийството на нероденото ѝ дете. Думите на уличницата му даваха предостатъчно основание да избягва Карвър, само че той държеше не толкова да покаже публично неприязънта си, колкото да се увери лично в нея: намираше немалка наслада в сближаването с хора, които тайно в себе си презираше, тъй като му допадаше да си представя уважението към другите като съкровен личен извор, кладенец, от който може да пие или пък да го разкалва за свое удоволствие когато и както реши.
Той се приближи към Карвър, вече беше вдигнал шапка.
— Прощавайте, господине, вие ли сте капитанът на този кораб?
Франсис Карвър го измери мълчаливо с поглед, после кимна.
— Аз бях.
Белегът на бузата му беше леко сбръчкан в единия край и неравната гънка напомняше на набраното, което се получава, когато шивачката забоде иглата в плата, щом приключи работа за деня — тази невидима игла се падаше точно в ъгълчето на устата и сякаш я придърпваше нагоре, все едно се мъчеше, макар и напразно, да изтръгне от мрачното му изражение усмивка.
— Позволете ми да се представя: Обер Гаскоан. Чиновник в Мировия съд.
— Чиновник? — Карвър присви очи и пое десницата му с нежелание, което си пролича и в хлабавото, съвсем бегло ръкостискане. — Какъв чиновник?
— Дребен — отвърна без капка самосъжаление французинът. — Занимавам се главно с бумаги, нищо особено, но от време на време през ръцете ми минават и застрахователни искове. Например този кораб — той посочи корпуса на полегнал на една страна параход на петдесетина метра от тях. — Едва успяхме да го оправим. Собственикът беше много доволен, защото иначе трябваше да плати от джоба си петстотин лири.
— Застрахователни искове — повтори капитанът.
— Да, покрай всичко останало. Поназнайвам това-онова — добави Гаскоан и извади табакерата си, — тъй като тъстът ми беше морски застраховател.
— Къде?
— В „Лойд“ в Лондон. — Секретарят на съда щракна капачето на сребърната табакера. — От няколко седмици наблюдавам работата по „На добър час“. Радвам се, че най-сетне го извадиха на брега. Каква херкулесовска задача! Истински подвиг, ако ми позволите да похваля екипажа, а и вас самия, господине, нали вие го ръководите.
Карвър не отговори на комплимента, само поизвърна глава. Впил очи в продънения корпус на „На добър час“, попита:
— И какво искате от мен?
— Не съм имал намерение да ви се натрапвам — отвърна Гаскоан и за миг табакерата застина в пръстите му. — Ни най-малко. Просто се наслаждавах на кораба. На човек рядко му се открива подобна възможност, да види такъв красавец на сушата. Така най-добре може да се разгледа.
— Въпросът ми беше какво искате да ми продадете — уточни Карвър, без да го поглежда.
Гаскоан не отговори веднага, понеже тъкмо поднасяше огън-чето към цигарата си.
— Нищо — рече той и издиша през рамо струйка бял дим. — Не съм свързан с нито едно застрахователно дружество. Интересът ми е съвсем личен. Наречете го хоби, ако желаете.
Капитанът мълчеше.
— При хубаво време обичам да идвам на брега в неделя — продължи Гаскоан. — Но ако ви досаждам, кажете ми и веднага ще ви оставя на мира.