Карвър завъртя глава отрицателно и избоботи:
— Не съм искал да ви засегна.
Французинът галантно махна с ръка, все едно извинението е напълно ненужно, и помирително отбеляза:
— Тъжно ти става, като гледаш на сушата такъв хубав кораб.
— Да, корабът беше хубав.
— Прекрасен. Фрегата, нали?
— Барка.
Гаскоан цъкна възхитено.
— Британска направа, предполагам.
Капитанът кимна.
— Личи си по медната обшивка.
Секретарят на съда поклати разсеяно глава.
— Да, хубав кораб… Надявам се, че е бил застрахован.
— Ако нямаш застраховка, няма да те пуснат в пристанището — отвърна Карвър. — Важи за всички кораби без изключение. Нямаш ли застраховка, не можеш да акостираш. Би трябвало да го знаете, щом твърдите, че проявявате интерес към застраховането.
Говореше с нескрито презрение, но едновременно с това спокойно, сякаш пет пари не даваше как ще бъдат приети или изтълкувани думите му.
— Разбира се, разбира се — съгласи се Гаскоан. — В смисъл, радвам се, че не сте се разорили.
Карвър изсумтя.
— Като тегля чертата, ще съм на загуба поне с хиляда лири. Всичко, което виждате, струва пари и те идват от моя джоб.
— А защита и обезщетение?
— Какво е това?
— Нещо като застраховка срещу бедствия — обясни секретарят на съда.
— Не съм чувал за такава застраховка.
— Не сте ли член на някое сдружение на корабовладелци?
— Не.
Гаскоан мрачно сведе глава.
— Аха. Затова плащате от джоба си за всичко — рече той и посочи с плавно движение на ръката изтегления на брега корпус, лебедките, конете, влекачите, трупите.
— Да — отвърна безизразно Карвър. — Всичко, което виждате. Плащам им по гвинея повече, отколкото заслужават, за да стоят и да си връзват обувките, а после и да ги развързват и да дрънкат глупости, докато им писнат ушите и аз олекна с хиляда лири.
— Съжалявам. Искате ли цигара?
Капитанът хвърли поглед към сребърната табакера и след миг отвърна:
— Не. Не пуша такива.
Секретарят на съда дръпна силно от своята и се умълча замислено.
— Определено имате вид, все едно се мъчите да ми пробутате нещо — отбеляза Карвър.
— Цигара ли? — Гаскоан се засмя. — Предложих ви я напълно безплатно.
— Добре, че не я взех, така съм сигурен, че няма да ми струва нищо — отговори Карвър и французинът отново се засмя.
— Да ви питам — рече той, — откога го имате този кораб?
— Много въпроси задавате. Какво ви влиза в работата?
— Да, едва ли има значение — продължи французинът, сякаш не го е чул. — Би имало значение само ако сте го купили преди по-малко от година. Както и да е.
Карвър обаче захапа примамката.
— Имам го от десет месеца — каза той. — От миналия май.
— А! — възкликна секретарят на съда. — Интересно! Това може да проработи във ваша полза.
— Как?
Гаскоан присви очи, уж разсъждаваше задълбочено.
— Този, който ви го е продал… Той ли ви е дал и застраховката? Тоест от него ли сте наследили полицата, или сам сте я сключили после?
— Нищо не съм сключвал.
— Той от бранша ли е? Има ли и други кораби освен „На добър час“, да речем?
— Имаше и други. Търговски. С постоянни курсове.
— Но не са били параходи?
— Не, платноходи бяха. Защо?
— И откъде идвахте, когато „На добър час“ се удари в плитчините?
— От Дънидин. Ще ми кажете ли най-сетне какво целите с тези въпроси?
— От Дънидин — кимна Гаскоан. — Добре. Ако простите нахалството ми за последен път, бих ви попитал за обстоятелствата около злополуката. Предполагам, че не е имало небрежност от ваша страна, която да е довела до корабокрушението?
Карвър поклати глава.
— Приливът беше слаб, но ние бяхме далеч от брега. Веригата удари дъното на двайсетия метър, хвърлих две котви и отпуснах още седем-осем метра аванс за всеки случай. Казах на моряците, че ще чакаме да съмне, за да акостираме, и им заповядах да си държат очите отворени. И после за миг се озовахме в плитчините. Валеше, облаците бяха скрили луната. Вятърът угаси светлините. Нищо не можеше да се направи. И дума не може да става за небрежност. Особено под мое ръководство. — За Франсис Карвър това беше дълга реч, щом приключи, той скръсти ръце на гърдите и изгледа намръщено събеседника си. — Защо толкова разпитвате? Говорете ясно и просто, не търпя сладките приказки.
Гаскоан изведнъж си спомни, че капитанът е убил собственото си дете. Полазиха го тръпки.
— Мина ми през ума нещо, което може да ви помогне — рече той.