Обер Гаскоан знаеше, че Франсис Карвър е мерзавец, и нямаше желание да спечелва приятелството му, но смяташе, че ще е полезно да се сближи с него, и точно с тази цел го беше заговорил на брега.
Карвър все още обмисляше думите му.
— Сигурно ще ми трябва съгласието на Лодърбак — рече той. — За да поискам да покрият разходите. Сигурно ще трябва да подпише и той.
— Възможно е — отвърна Гаскоан, — но тъй като от прехвърлянето на собствеността са минали само десет месеца, според мен по-скоро няма да се наложи. Възможно е това да се окаже вратичка. (И наистина беше така.) А и щом сте наследили стандартна полица от Лодърбак, това също е във ваша полза: след като сте наследили цялото, вие сте наследили и неговите части, нали така? (И това беше вярно.) Плавали сте в новозеландски води, не е имало проявена небрежност от ваша страна… Всички факти говорят, че е напълно възможно да имате право да предявите претенции за парите.
Доводите му бяха впечатляващи. Карвър кимна, изглеждаше убеден.
— Така или иначе — подхвърли секретарят на съда, който усещаше, че семената на любопитството са попаднали на благодатна почва, — поне си заслужава да се поразровите. Може да си спестите немалко пари.
Той завъртя цигарата, впил очи в огънчето, за да даде възможност на капитана да го огледа необезпокоявано.
— И какво печелите вие от това? — попита Карвър.
— Абсолютно нищо. Както ви казах, аз работя в съда.
— Но сигурно имате приятел в това застрахователно сдружение?
— Не, нямам. А и това с нищо не би ви помогнало.
Той хвърли угарката върху скалите под фара.
— Значи сте просто човек, който обяснява за вратичките в закона.
— Така излиза.
— И после си тръгва.
Гаскоан вдигна шапка.
— Схващам намека ви — рече той. — Приятен ден, капитан…
— Карвър — рече бившият капитан и този път стисна здраво десницата му. — Франк Карвър.
— А аз съм Обер Гаскоан — напомни му с мила усмивка секретарят на съда. — Може да ме намерите в съда, ако някога имате нужда от мен. Желая ви късмет с „На добър час“.
— Благодаря.
— Чуден кораб наистина.
Гаскоан му обърна гръб и пое към града, изненадан от самия себе си. Вървеше право напред, без да се обръща, усещаше впитите в гърба си тъмни очи на Карвър чак до началото на „Гуляйджийска“, където зави и се скри от погледа му.
По това време Сук Яншън вървеше, потънал в мисли, към Кънери, за да поговори със сънародника си Кю Лон — крачеше унесен, със сключени на гърба ръце и макар очите му да бяха отворени, не виждаше нищо пред себе си. Не забелязваше хората, с които се разминаваше, нито поскърцващите натоварени каруци и самотните ездачи, препускащи към кариерата: мъжете бяха без шапки и по ризи, радваха се на слабото лятно слънце, което, понеже се появяваше рядко, като че ли грееше с благодатна, божествена светлина. По пътя към Кънери цареше радостно оживление, а иззад дърветата, от някой от набързо стъкмените храмове в лагерите на златотърсачите току долиташе църковно песнопение. Ах Сук не им обръщаше внимание. Срещата му с Лидия Грийнуей — сега Лидия Уелс — беше разчовъркала стара рана и за да притъпи болката, той си припомняше миналото и за сетен път си повтаряше историята, която беше разказал преди три седмици на Ах Кю.
Когато се запозна със семейството на Ах Сук, Франсис Карвър беше на двайсет и една години и дванайсетгодишният Ах Сук го гледаше в устата с преклонение. Карвър беше неразговорлив и мрачен младеж, роден в Хонконг в семейството на британски търговец и отраснал в морето. Знаеше добре китайски, но не харесваше Китай и беше твърдо решен да замине веднага щом се сдобие със собствен кораб — мечта, за която споменаваше често. Работеше за местния клон в Гуанджоу на търговската компания „Дент и Сие“, в която баща му беше високопоставен служител, и отговаряше за превоза на китайските стоки от и до складовете по Перлената река. Един от тези складове беше собственост на бащата на Сук Яншън — Сук Чън Ян.