На Ах Сук не му оставаше друго, освен да чака врагът му да излезе на свобода. Той замина за Виктория и стана златотърсач, понаучи английски, преживя какво ли не, но мечтата му да отмъсти за убийството на баща си не повехна. През юли 1864 година изпрати до остров Кокату запитване с молба да го известят къде е отишъл Карвър след освобождаването си. Три месеца по-късно получи отговор, в който се казваше, че бившият затворник е отплавал за Дънидин, Нова Зеландия, с парахода „Спарта“. Ах Сук веднага замина за там, но в Дънидин следата внезапно изчезна. Издирванията му удариха на камък. Накрая той се призна за победен и сложи край на търсенето. Плати такса за право на добив на злато и си купи еднопосочен билет за Западния бряг, където осем месеца по-късно случайно попадна на Карвър: застанал на улицата с нов белег на лицето и с наедряло тяло, капитанът броеше монети в ръката на Теру Тафарей.
Ах Сук завари Ах Кю седнал с кръстосани крака върху купчина пръст на няколко педи от граничното колче, което отбелязваше югоизточния край на находището „Аврора“. В ръцете си държеше златарско корито и го разтърсваше ритмично с резки движения на китките, издаващи увереността на отдавна овладени умения. В кранчето на устата му висеше запалена цигара, но Ах Кю като че ли я беше забравил, пепелта се сипеше по дрехите му. Пред него имаше дървено ведро с вода, а зад гърба му — железен тигел с изтънено гърло.
Действията му се повтаряха в безкраен кръговрат. Той първо изхвърляше от коритото големите камъни и буци, като поддържаше равномерно темпо, така че по-дребните песъчинки постепенно да се свлекат на дъното, след това се навеждаше напред, потапяше в мътната вода края на коритото и рязко го накланяше към тялото си, като внимателно завърташе водата по посока на часовниковата стрелка, за да се образува нещо като въртоп. Златото беше по-тежко от камъчетата и потъваше на дъното: след като Ах Кю изгребеше мокрия чакъл от повърхността, долу оставаше чистият метал, искрящи петънца на тъмния фон. Той събираше люспиците една по една и внимателно ги пускаше в тигела, след това отново напълваше коритото с пръст и камъни и повтаряше всичко отначало без никакви промени, докато слънцето не паднеше зад дърветата на запад.
„Аврора“ беше далеч от реката и морето и именно на това неудобство се дължеше фактът, че нямаше много желаещи да обработват находището. Всяка сутрин Ах Кю носеше вода от реката, защото без вода задачата му беше направо невъзможна, само че след като водата се разкаляше, златото вече не се виждаше в мътилката и той пак трябваше да отиде да напълни ведрото. Можеше да се прокопае вада от реката или да се направи сондаж за кладенец, но собственикът на находището от самото начало беше дал да се разбере, че не възнамерява да вложи и пени в „Аврора“. Нямаше смисъл. Участъкът от два акра даваше злато колкото за надницата на Ах Кю, находището беше просто гол камънак без дървета. Купчината пресят чакъл зад гърба му, доказателство за дълги часове самотен труд, беше дълга и ниска, погребална могилка, под която обаче нямаше тяло.
При приближаването на Ах Сук златарят вдигна глава.
— Ней ху.
— Ней ху, ней ху.
В погледите им нямаше враждебност, ала нямаше и радост и все пак мина доста време, докато двамата отклонят очи. Ах Кю измъкна угарката от устата си и я хвърли настрани.
— Днес добивът е малък — рече той на китайски.
— Хиляди съболезнования — отвърна Ах Сук.
— Добивът е малък всеки ден.
— Заслужаваш повече.
— Дали? — измърмори Ах Кю, който беше в лошо настроение.
— Да — потвърди сънародникът му. — Старанието заслужава отплата.
— В какво съотношение? И в какво ще бъде тази отплата? Не говори празни приказки!
Ах Сук долепи длани.
— Идвам с добри новини.
— С добри новини и ласкателства — отбеляза Ах Кю.
Другарят му не обърна внимание на думите му, а рече: