Дънидин, май 1853 година
Господине, узнах от вестниците, че сте назначен за управител на възхитителната провинция Кентърбъри. Приели сте поста и сте дарили заплащането си за благотворителност, един благороден жест, който обаче ме изпълва с тъга. Чудя се дали не сте си помислили за мен, когато сте се отказали от тези сто лири. Да дойда при вас в Литълтън, ми е също толкова невъзможно, колкото и да се прибера у дома. Чувствам се самотен в тази забравена от Бога земя и съм сигурен, че вие като англичанин ме разбирате добре. Такава влага и студ, сутрин нерядко се събуждам с покрити с лед крака. Не съм пригоден за този тежък живот, всеки ден оплаквам участта си, изпратила ме тук. Господине, за една година успях да спестя само две лири и десет шилинга. А сега похарчих четири пенса за хартия и пощенска марка. Моля ви да ми помогнете.
Човек в нужда
Дънидин, октомври 1853 година
Господине, пиша ви с помрачено от мъка сърце. Вече съм сигурен, че никога няма да ми отговорите, и ако и да съм син на уличница, аз съм твърде горд да продължа да ви умолявам. И аз като баща ни съм грешник, както казват, крушата не пада по-далече от дървото. Но като дете ме учеха, че милосърдието е най-важната добродетел и че човек трябва да проявява милосърдие дори и към тези, които не заслужават. Вие, господине, не постъпвате като християнин. Твърдо съм убеден, че ако ролите ни бяха разменени, аз никога не бих мълчал тъй жестоко. Не се тревожете, няма да ви моля повече за помощ, исках само да споделя огорчението си. Следя напредъка ви, отразяван по страниците на „Отаго Уитнес“, и знам, че сте добре образован и разполагате с немалко средства. Аз съм лишен от тези преимущества, но въпреки окаяното си положение с гордост се смятам за християнин и ако вие се нуждаехте от помощ, с радост бих бръкнал в джоба си. Не очаквам отговор, сигурно скоро ще умра и повече няма да видите и дума от мен. Въпреки това оставам
искрено ваш
Дънидин, януари 1854 година
Господине, длъжен съм да се извиня за последното си писмо, което беше породено от огорчение и желание да ви наскърбя. Майка ми ме предупреждаваше никога да не посягам към писалката, когато съм ядосан, и сега съзирам мъдростта в думите ѝ. Вие не сте я виждали никога, разбира се, ала навремето тя е била красавица. Казваше се Сю Бъчър, Господ да я прости, макар да беше известна и с много други имена, по-уместни за занаята ѝ, а и тя обичаше да си измисля нови. Била е любимка на баща ни, той я е харесвал заради красивия цвят на очите ѝ. Аз не съм като майка си, само някои черти съм взел от нея. Тя твърдеше, че приличам повече на баща си, когото, както знаете, никога не съм виждал, тъй като след раждането ми той не стъпил повече при нея. Чувал съм да обясняват, че проституцията е бич за обществото, породен от похотливостта на мъжете и от неравноправието на жените, но ако и да знам, че това мнение се споделя от много по-умни от мен хора, аз имам съвсем други спомени за майка си. Тя имаше хубав глас, обичаше да пее църковни химни и аз често ѝ пригласях. Беше мила, старателна и макар да беше известна с кокетството си, беше добър човек. Странно, нали, че майките ни са различни, а баща ни е един. Навярно това означава, че си приличаме само наполовина. Простете тези вятърничави размисли и моля, приемете извиненията ми.
Ваш
Дънидин, юни 1854 година
Господине, навярно сте прав, че не ми отговаряте. Постъпвате така, както го изисква вашето високо положение в обществото, длъжен сте да пазите доброто си име. Мисля си, че колкото и странно да звучи, мълчанието ви ми стига. Намерих си работа със скромно заплащане и нелош подслон и се „установих“, както казват тук. През лятото Дънидин е много по-различен град. Слънцето огрява планините и океана, цари приятно оживление. Колко е странно, че се намирам в другия край на земното кълбо. Подозирам, че няма как човек да е по-далече от Англия, нали? Сигурно ще се изненадате, но вече нямам намерение да отплавам към дома. Реших да остана и костите ми да почиват тук, в Нова Зеландия. Ако се чудите на какво се дължи тази промяна, ще ви кажа. Тук всеки е оставил миналото зад гърба си и в известен смисъл всички са равни. Разбира се, собствениците на стадата в Отаго се държат по същия начин както собствениците на стадата в Шотландия, но за хора като мен има шанс да се издигнат. И това ми вдъхва надежда. Тук мъжете по улицата, независимо от общественото си положение, често се поздравяват. За вас навярно това не е толкова необичайно, но за мен е удивително. В пограничните райони всички сме братя, а аз оставам